Режисьорът Павлина Иванова: Мирослав Морски ни допусна изцяло в живота си
"Синко мой" е част от тазгодишната документална програма на "София филм фест". Това е и първият документален и първият пълнометражен филм на режисьора Павлина Иванова, завършила филмова и телевизионна режисура в НАТФИЗ в класа на проф. Владислав Икономов. Павлина Иванова е учила специалност "Кино" и в Centre d'Estudis Cinematogràfics de Catalunya в Барселона.
"Синко мой" е създаден с подкрепата на Националния филмов център. Иванова е сценарист и режисьор. Продуцент е Светла Цоцоркова, а оператор е Алекс Самунджи.Премиерата е на 14 март от 20.30 ч. в кино "Люмиер", а веднага след прожекцията ще има и концерта на групата на главния герой от лентата Мирослав Морски-Мимо: "Тюрбаните". Следващата му прожекция ще е на 18 март във Варна, като част на варненската секция на София филм фест. На 21 март от 20.30 ч. ще може да се гледа още веднъж, отново в София – във Френски културен институт.
Главният герой на филма ви "Синко мой" е музикантът Мирослав Атанасов - Морски. Защо решихте, че той е подходящ за историята на вашия филм?
– Познавам Мимо отдавна, приятели сме от ученическите години. И друг път сме правили разни неща заедно – примерно аз заснех на времето един видео клип на "Джанго Зе на парчето им "Сладолед №5". После направихме заедно и парчето "Любовта на комара".
Когато се роди синът му Ради, аз отидох у тях да го поздравя. Майката Видка и бебето бяха още в болницата. Мимо беше много развълнуван. Направи пържени яйца и пусна да слушаме Дико Илиев за по-голяма тържественост. Винаги ще го помня този момент.
После замина за Лондон. И всеки следващ път, когато се виждахме след това откривах, че е станал все по-добър и по-интересен музикант. Освен това Мимо има и друг талант – той е толкова човечен и открит, че е някак си много естествено в неговите лични преживявания човек да види себе си. Мимо изразява и моите противоречия, и моите чувства, и моите страхове, и моите надежди. Във всичко това има нещо едновременно интимно и универсално, затова и ми се стори хубаво да се сподели.
И не е въпросът дали Мимо е подходящ обект за филм, а дали моят филм е подходящ за Мимо. Надявам се да е така.
Къде видяхте сюжет за филм?
– Сюжетът стъпи на желанието на героят да търси път към сина си. Това е лична история. Ние заедно тръгнахме от там.
Защо избрахте за заглавие на филма "Синко мой"?
– Защото "Синко мой" е заглавието на една много специална негова песен, която се появи по време на снимки. Работното заглавие на филма беше "Писмо до Ради", но в един момент, когато групата на Мимо подготвяше дебютния си албум, той реши да напише песен, с която да се обърне към Ради. И ние започнахме да следим процеса на създаването на тази песен. Във филма става дума за бащи и синове, затова и заглавието, което Мимо даде на парчето – "Синко мой" – се оказа идеалното заглавие и за филма. Ние просто го взехме назаем.
Различно ли е, когато снимате филм за музиканти и изобщо за музика?
– Много е хубаво да снимаш музика и музиканти. Музиката дава структура и емоция. Самите музиканти влагат толкова много неща при композирането и изпълнението, че човек има голям избор за какво да се закачи и с какво да свърже основната история. Изобщо създаването на музика е процес, а какво по-хубаво за наблюдаване и снимане от това.
Променяше ли се посоката на филма докато го правехте?
– Не, посоката не се е променяла. Посоката беше сина на героя – Ради. Но почти всичко останало се променяше непрекъснато. Ние прекарахме почти месец плътно с Мимо и неговата група "Тюрбаните". Пътувахме с тях, хранехме се с тях, спяхме с тях, оказвахме се въвлечени в караниците им, радвахме се с тях. На моменти ми се струваше, че трябва да се придържам към определен вид случки и взаимоотношения, после ставаше нещо ново и на мен ми се струваше, че може да се окаже възможност. Но когато песента "Синко мой" се появи, тя стана водещата нишка.
Кое ви беше най-интересно в правенето на цялата продукцията?
– Най-интересен ми беше етапът на снимките. Ние преживяхме много тогава. Изведнъж попаднахме в живота на Мимо – той го сподели наистина безрезервно с нас. А животът му изобщо не е спокоен. Пътувания, много свирене, непрекъснато разкъсване между музиката и личния живот, най-невероятни хора, с които той общува, напълно оплетени минало, настояще и бъдеще – всичко това ни се случи и на нас и беше много интензивно преживяване.
Освен това бяхме оставили историята сама да се развива, а ние само я наблюдавахме отблизо. До един момент аз имах планове, към които се опитвах да се придържам, да вместя това, което се случваше в предварителната ми идея за филма, но после осъзнах, че трябва да бъде точно обратното. Добре, че това се случи съвсем в началото. После всичко беше песен. Буквално.
А кои бяха трудните моменти?
– Най-трудно ми беше по време на монтажа да се разделя с любими сцени и кадри и да видя с очите на зрителя една смислено разказана история, която нито да е многословна, нито да е оскъдна на информация. Трудно се изгражда документален филм, който се базира на наблюдение, защото обикновено всичко е лично преживяно от автора. Или поне ние преживяхме лично всеки заснет кадър.
В киното е много важен екипът. Разкажете ни нещо за хората, с които работихте?
– Нашият екип е много малък. Продуцент на проекта е Светла Цоцоркова. През по-голямата част от снимките ние бяхме само трима души – камера, звук и аз – и бяхме като семейство. Всъщност човекът, който записваше звук на терен беше съпругът ми, така че това за семейството е съвсем буквално. И беше много хубаво, че бяхме двамата. Подкрепата, която си давахме взаимно беше изключително важна, защото не бяха никак леки снимки. А още по-хубавото е, че споделяхме и забавните моменти, които бяха страшно много.
Алекс Самунджи беше главен оператор. Той е много гъвкав, адаптивен и интуитивен. Много лесно се работи с него и много хубаво. Когато снимахме част от филма в България, като оператор се включи и Веселин Христов. За съжаление тези епизоди отпаднаха от последната версия. Монтажа на филма направи Тома Вашаров, а постпродукцията на зука - Валерия Попова. И двамата са страхотни професионалисти, но по-интересното е, че и двамата имат отношение към музиката. Дължа им много, за да бъде филмът такъв какъвто е.
Как си представяте пътя на филма ви от тук на сетне?
– Не знам как си го представям...ще е хубаво да стигне до повече хора, ще направим всичко възможно да стане така.