Според внушителна част от специалистите по света Яша Хайфец (1901-1987) е най-великият цигулар на 20 век или поне най-големият виртуоз след Паганини. Роден във Вилна (днешен Вилнюс, Литва), тогава част от Руската империя, малкият Яша получава първите си уроци по цигулка от своя баща на двегодишна възраст.

Седемгодишен прави официалния си дебют, изпълнявайки Концерта за цигулка и оркестър от Феликс Менделсон. Попитан в интервю кои са най-добрите му студенти, учителят му в консерваторията в Санкт Петербург Леополд Ауер не споменава Яша и когато журналистът отбелязва този факт, Ауер обяснява: "Яша ли? Той не е мой ученик, той е ученик на Господ."

Няколко години по-късно Фриц Крайслер възкликва след концерта му в Берлин: "Най-добре да си счупим цигулките в коленете!". Кариерата на Хайфец се развива главоломно, като той успява да издържа цялата си фамилия от най-ранна детска възраст. Заминава на турне в САЩ през 1917 г. със семейството си и заради междувременно избухналата Октомврийска революция остава в Америка до края на живота си. Здравословни проблеми и травми постепенно го карат да се откаже от концертна дейност, но той се посвещава на преподаването, както и на значими социални каузи като чистия въздух и единен телефонен номер за спешни случаи (911). Годината е 1967, когато Хайфец превръща своето "Рено" в електрически автомобил.

Съветският съюз разглежда Хайфец като предател заради емигрирането му в САЩ, а други музиканти, които остават, са провъзгласени за патриоти. Един от тях е Давид Ойстрах, на когото Дмитрий Шостакович и Арам Хачатурян посвещават своите цигулкови концерти. По време на Втората световна война Ойстрах изнася множество концерти пред войници и работници въпреки изключително тежките условия.

Впоследствие има възможността да концертира на Запад, но става прочут с рядко срещана сред виртуозите черта на характера - пословичната му скромност. Интересът на публиката към дебюта му в "Карнеги хол" бил толкова голям, че повече от 7 хил. души се редили на опашка часове преди да започне продажбата на билети. Малко след края на войната Йехуди Менухин го посещава в Москва и оттогава бележи началото си тяхното голямо приятелство. Менухин го нарича "един от двама или трима велики цигулари на нашето време":

Както и Хайфец, Йехуди Менухин (1916-1999) също е литовски евреин, но роден в Ню Йорк. Той изумява публиката от ранна детска възраст с несъответствието между тромавата си физика и нечуваното майсторство на цигулката. Семейството му се мести в Европа, където Менухин трябва да започне уроци с прочутия Южен Изаи, но малкият музикант не одобрява методите на белгиеца и избира румънския виртуоз Джордже Енеску за свой учител.

Главозамайващата му кариера на класически музикант включва седемдесет години звукозаписна дейност - прави първия си запис на 13 години, а последния - през 1999. Менухин е имал само една ученичка, но за сметка на това основава конкурс, фестивал и училище за млади музиканти. Той е човекът, който обявява 1 октомври за Международен ден на музиката с цел хора, които нямат достъп до музика, да имат тази възможност.

Любопитството му към различните музикални жанрове никога не намалява, а най-прочутите му съвместни изпълнения са с индийския изпълнител на ситар Рави Шанкар, с когото имат албум, награден с "Грами", и с френския джазов цигулар Стефан Грапели:

През 60-те емблемата на класическата музика в Ню Йорк - "Карнеги хол", е заплашена от събаряне, като на нейно място се планира построяването на небостъргач с търговско предназначение. Общественото недоволство е фокусирано от големия американски цигулар Исак Щерн (1920-2001), който успява да убеди града да купи сградата и да я стопанисва. Нито дете гений, нито умопомрачаващ виртуоз, Исак е роден в Полша, но от втората си година е жител на САЩ.

Сред прочутите му изяви са участията му във филмите "Хумореска" и "Цигулар на покрива", както и "От Мао до Моцарт" - документален филм за безпрецедентната покана от китайската държава към американски музикант, награден с "Оскар". Въпреки че силно вярва в значението на връзката между изкуството и политиката, до края на живота си Исак Щерн отказва да концертира в Германия - страната, в която Холокостът е планиран и осъществен.

Като ангажиран общественик и председател на множество ключови музикални организации Щерн избира да подкрепя талантливи млади музиканти. Именно на него дължат кариерите си някои от най-големите изпълнители на нашето време като Ицхак Пърлман, Пинкас Цукерман и Йо-Йо Ма, Шломо Минц и Йефим Бронфман.

е прозвището, което българският цигулар Васко Абаджиев (1926-1978) получава още като дете, а четири години преди смъртта му самият Менухин ще каже за него: "Васко Абаджиев свири божествено! Вие, българите, трябва да се гордеете с него!"

Роден в семейството на цигулар и пианистка, Васко дебютира на 6-годишна възраст, а на 9 вече завършва консерваторията. Безмерният му талант изумява дори и най-големите специалисти, включително когато се записва за участие в Първия международен конкурс по цигулка във Виена, където не е допуснат за участие поради крехката си възраст, но получава повече точки от победителя - 29-годишния Давид Ойстрах, който пък не се осмелява да свири Бах в продължение на две години след като чува малкия Васко да го изпълнява.

Историята се повтаря, когато 10-годишният цигулар участва в най-престижния конкурс за цигулари - този в Брюксел. Въпреки че вече притежава дори диплома за висше образование, той отново не е допуснат като официален участник, но пак получава най-висок резултат. Тогава белгийската кралица Елизабет го кани на частна аудиенция и му предлага белгийско гражданство. Васко отказва с думите:

Името му е забранено за споменаване, записите му са заличени и неговият гений остава неизвестен за българското общество. След смъртта на баща му, а и особено след тази на майка му, Васко не съумява да се грижи за себе си, работи като куриер, свири из кръчмите на Хамбург, а накрая тялото му е намерено във влак.