Терапевтичното писане все още е непопулярна практика в България, но тя може да бъде средство не само за себеоткриване, но и за подкрепа, за преодоляване на трудни моменти и загуби. Писането може да се превърне в катарзис, особено ако има човек, който води този процес стъпка по стъпка. Точно това прави Дарина Борисова, която е посветила последните си няколко години в изследването на този метод, за да помага на другите.

Нейната лична кауза прераства в организирането на ателиета по терапевтично писане. "Много често върху белия лист излизат неща, които дори не подозираме, че са там някъде, дълбоко скрити в нас. Услужливо сме ги затворили, но през писането, особено когато е през конкретно упражнение с човек, който те води в него, излизат образи, метафори, емоции, които човек дори не може да си обясни, чувства, които не знае, че изпитва", казва тя.

Дарина Борисова е преживяла три пренатални загуби, едната - с близнаци. Сблъсквала е е с думите: "Нищо, следващия път", "Божа работа", "Важното е да си жива и здрава", които често близките хора или лекарите изричат в подобни ситуации.

Освен, че името на ателиетата е вдъхновено от книгата на Мириам Сежер - "Думи, за да се родиш", тя успява да се срещне с френския психоаналитик на живо в България. "Тя ми каза, че е много важно живородените деца да знаят, че преди тях е имало и други, да знаят, че това е част от семейната история, че те не са единствени, че е имало и други животи преди тях, а често това е дълбоко пазена тайна поколения наред, която тегне като камък над родовете и неминуемо носи своите последствия", разказва Борисова.

Затова решава да говори с дъщеря си, тогава на 4 години, и ѝ разказва под формата приказка защо бебета преди нея не са оцелели. "Мамо, значи аз съм била първата, която се е преборила за живота си. Аз съм се справила добре", ѝ казва тогава малкото момиче. Така болезнената тема не е заметена под килима, не е нещо за което не се говори.

Но освен срама, чувството за вина, за провал също стоят като стигма, наложена от обществото, че ако една жена не роди, тя е ялова. "Жената има право да избере дали да бъде майка, или не, защото понякога абортът е желан и тя трябва да има право да вземе това решение за себе си", заявява тя и дава примери с Полша и с голяма част от САЩ, където абортът е забранен.

Дарина Борисова открива метода на терапевтичното писане малко след раждането на второто си дете в търсене на своя професионален смисъл. "В един момент имах нужда всички тези умения, знания, опитът, който съм натрупала - и житейски, и професионален, да го вложа в нещо, което има смисъл - не само за мен, но и за по-широк кръг от хора".

Тъй като писането винаги е било част от работата ѝ по един или друг начин, случайно или не попада на темата за терапевтичното писане. Първо се записва на онлайн обучение в Professional Writing Academy и още тогава знае, че иска да използва този метод, за да помага на жени, преминали през загуби. Това пък я отвежда след това в Института по групова психотерапия, където вече е почти на финала на 2-годишното си обучение по групова психодинамика.

Въпреки това досега в нейните ателиета се е включвал само един мъж и то не по тази тема. Казва обаче, че много мъже са посетили изложбата "Една от три: Субективни гледни точки за загубата на бременност и безплодието" и подчертава, че тяхната гледна точка също е важна. "Те не са лишени от правото да скърбят, но по-трудно си позволяват да го правят", добавя тя.

Обяснява как в такива ситуации е възможно да се получи разрив в двойката, защото жената може да има нужда от повече време да скърби, докато мъжът да смята за свой дълг да продължи напред с ежедневните си ангажименти. Затова е важно и двамата да дават израз на емоциите и чувствата си. "Тогава идват на помощ различни арт-терапевтични методи като писането, които не са психотерапия, а чрез изкуството и творческото изразяване дават психологическа подкрепа."

Според нея обаче хората още не познават достатъчно този метод и подхождат с недоверие и страх. Често чува репликата: "Но аз не умея да пиша", затова е важно да уточни, че терапевтичното писане е процес, в който не се цели завършен краен резултат. В него няма строги правила, включително правописни и пунктуационни. Няма как човек да напише нещо грешно. Всичко, което напише, ще бъде правилно за него в този момент.

Добавя, че работата в група допълнително помага, защото всеки може да попие от опита и споделянията на другите. "Този процес е възнаграждаващ, защото накрая остава удовлетворението, че нещо е излязло от теб като като емоция и осъзнаване." Ако някой има желание, дори може да изгори или скъса написаното, защото този акт на унищожаване също може да има терапевтичен ефект.

Борисова разказва, че има хора, включително и нейни приятели, които не се осмеляват да се впуснат в този вид писане, защото се страхуват от това, което може да се появи на белия лист. "Понякога не е лесно да се срещнем със себе си пред листа, но усилието си заслужава", добавя тя.

В ателиетата, в които работи с жени, които са преживели загуби, винаги провежда предварителен разговор с всяка една, за да разбере какво я е подтикнало да се включи, какви са очакванията ѝ. "Говорейки с тях, виждам как се променят, променят отношението си към процеса, защото моята цел е да създам безопасно пространство, където могат да помълчат, могат да поплачат и ще бъдат приети и разбрани."

Според нея това им помага да бъдат по-състрадателни към себе си, да намалят очакванията към себе си. "Обществото, а и ние, самите, си налагаме тези изисквания "аз трябва да продължа напред", "аз трябва да се справя", "аз трябва да съм силна, заради близките си, партньора си, децата си". Има жени които идват и казват: "Имам нужда да дам израз на тази скръб. Никога досега не си позволих да го направя." Написаха писма до неродените си деца и беше изключително силно като емоция за всички. Наистина като пречистване, прераждане. Така бих го нарекла."