Силата на първия филм ("Уолстрийт", 1987) беше, че Оливър Стоун атакуваше алчността чрез нейното перфектно въплъщение - Гордън Геко. Сега съдбата на новия филм виси изцяло на въпроса останала ли е още магия в Гордън Геко, има ли какво да каже той и днес. Отговорът е два пъти "да".
Започва се с пролог, 2001 е, Геко излиза от затвора след 8 години, най-жестоката присъда за борсова измама. Небръснат и побелял, анахроничен като смешния мобилен телефон, който му връщат на портала. Скачаме в 2008, отново сме в Уолстрийт отвътре (Стоун снима в реалната сграда на Федералния резерв), парите се въртят в кръг, всички печелят. Само Геко е наясно, че това е последният бал на "Титаник". Написал го е в книга със заглавие Is Greed Good?, издържа се от продажбите й и от лекции.
На публична реч пред събрание сред слушателите е млад и преуспяващ инвестиционен банкер (Шая Лебьоф). Той не е просто поредният запленен слушател с купена от дявола душа, но и бъдещият му зет. Двамата се разбират прагматично. Геко ще учи младежа как да спаси закъсалата си банка (прототипът е Bear Sterns) и да натрие носа на новите хищници (вледеняващ Джош Бролин), той пък ще възстанови скъсаната връзка с обичната дъщеря (Кери Мълиган).
За разлика от първия филм, в този новото са повечето човешки черти при Гордън Геко. На пиедестала на ценностите му сега освен парите е и отлитащото време. Обикновеното желание на един дядо да си купи бъдеще, което може да бъде само един внук. Ключов за филма е терминът "морален риск" и в борсовия, и в човешкия смисъл. Вече знаем, че алчността може да има и човешко лице.
