В очакване на единицата

Д-р Галентин Гатев е едно особено присъствие в българското съвременно изкуство. През 80-те години той е един от малкото (а може би и първият) колекционер на т.нар. неконвенционално изкуство. Скоро обаче страстта му към изкуството се развива и придобива друга форма. Той реализира кураторски и артистични акции, останали емблематични в историята на българското съвременно изкуство. През 1994 г. курира изложбата "Дерматология? Изкуство", която се провежда не къде да е, а в Департамента по дерматология на Медицинска академия. В изложбата участват едни от ключовите фигури на сцената за съвременно изкуство и до днес: Недко Солаков, Божидар Бояджиев, Любен Костов и други.

Друга легендарна негова акция е "В защита на твърдия материал", в която успява да убеди "Металообработване и зъбопроизводство" АД в Ботевград да го назначи за ръководител на производството за един ден. За целта се сключва договор, според който двете страни се съгласяват да си сътрудничат за "повишаване и развиване на художествена, културна и естетическа потребност и критерии за работещите в "Металообработване и зъбопроизводство" АД" и така за един ден всички детайли не се произвеждат от метал и сплави, а от дърво.
Следват редица международни участия на д-р Гатев, сред които на Manifesta 2 (Люксембург), SITE Santa Fe (САЩ), Documenta Detroit, (САЩ), изложби в IFA-Berlin и Künstlerwerkstatt, Мюнхен, Германия.

Със своя нетипичен поглед и провокативен подход д-р Гатев е един от най-интересните и провокативни български съвременни художници в момента. За новия си проект той избира галерията на Гьоте-институт, в която ще представи инсталация, която отново поставя типичния за работата му въпрос: Води ли количественото натрупване до качествено изменение? По проекта д-р Гатев отново работи с куратора Йово Панчев.

В настоящото произведение-изложба, или както е вече формулирано като жанр от предишни проекти на Д-р Гатев "универсален художествен модел", е представена една горчива несъстоятелност на съвременния национален етос. И като жест към т.нар. културен елит, и като овладяна в технологичен жаргон ескиза "В очакване на единицата" визуализира несполучаването на подема.

"В очакване на единицата" тук, в Гьоте-институт в София, се състои от модел на стена с асансьорни врати (4 бр. фото-постери) и лайт бокс с чертеж на асансьорна клетка. Първоначално планираните технически развити макет, инсталация и видео се заместват в изложбата със статични образи и информативен подсветнат чертеж. Цифрата "0" показваща етаж "0" се редува с "00", "000", "0000" или "-0", "-00", "-000" и т.н. в лутане из базовата кога. Количествено натрупване, което не води до качествено изменение доказва, че разстоянието от нула до едно е огромно, разтегаемо, непреодолимо. Не и по този начин.

Проектът разгръща един на пръв поглед ясен проблем, макар и да разчита по-скоро на личните прочити и собствените референции. Той е заключен в движението по хоризонтала, непреодоляно от механизъм за движение по вертикала. Този технически неуспех визуализира хладната и тясна като асансьорна шахта безизходица, по замисъл създадена да бъде проход, пробив и път.

Така насложени, двете посоки на движение – реалната и непостижимата, образуват съставния образ на напрежението на една собствена несъстоятелност. Дали подемът, преодоляването на гравитацията е желана цел, или осъзнато невъзможен лиричен блян, не бива да се предполага. Самата ситуация, мизансценът на този универсален художествен модел поставя хоризонтални варианти на транспорт от точка "о" до друга "о" и усещането за едно напрежение, породено от желанието за въз-ход, поглед от нулата към единицата – линия под 45 градуса.

"В очакване на единицата" очакването е изведено буквално като състояние-цел, но и състояние-проблем. Едно обстоятелство-огледало на човешкото състояние . Хоризонтът на нулата и този на невъзможната и недостижима единица представят нещата в капана на дуализъм, по-близък до обаятелната ерес, отколкото до спасителната вяра.

Двайсет години след "Only Possible Way" (http://drgatev.com/?page_id=177) "В очакване на единицата" продължава темата за механизма (на битието) през технологията на транспорта като културен феномен, еднакво близък до детската игра и екзистенциалния предел.