Художничката Жени Механджийска е сред онези имена, чийто образ днес изниква в мъглива аура на несправедлива забрава. Изложбата в галерия "Лоранъ" е частична реабилитация както към личността и творчеството на Жени Механджийска, така и към българското изобразително изкуство от втората половина на ХХ век, чиято картина все още е непълна.
За живота и творчеството на художничката има твърде малко данни. Известни са годините на раждането и смъртта й - 1927 - 1990, няколко нейни участия в Общи художествени изложби през 60-те и 70-те години и пленерните пътувания из Родопите през 60-те години с художничките Лика Янко, Костадинка Цветкова, Мими Веселинова, Ваня Дечева, Олга Вълнарова, Райна Вунчева и др. Била е съпруга на художника Димитър Механджийски ( 1915 - 1999 г. ).
През втората половина на 70-те години на ХХ в. Жени Механджийска заминава за Париж. Иска да се завърне в България, но паспортът и е задържан от българското посолство и това не й позволява да пътува. Дали успява да се върне на родна земя, или остава в Париж до смъртта си, не ни е известно.
Настоящата колекция в галерия "Лоранъ" е най-голямата известна към момента сбирка от картини на художничката. Държавният културен институт към МВнР притежава една нейна работа и две се намират в Художествена галерия "Димитър Добрович", Сливен. Колекцията на "Лоранъ" се състои от 30 маслени произведения и 2 акварела, изобразяващи сградата на Руската църква "Свети Николай" в София.
Още на пръв поглед правят впечатление замахът и свободната четка на авторката. Силните контрасти, едрите и дръзки мазки издават силна емоционалност, пулсираща необуздана енергия на личност, за чиято индивидуалност днес можем само да гадаем.
В серия вероятно по-ранни творби още присъства фигуративност - Натюрморт, Морски пейзаж с къщи, Ваза с цветя... Мазките обаче са едри, рисунъкът - експресивен, тоновете - ярки и интензивни. Цветът е основно изразно средство, но колоритът често е условен, напомнящ за фовизма. Формите са издължени, налице е деформация.
Въпреки че изложените картини в галерия "Лоранъ" не са датирани, допускаме, че повечето от тях са създадени през 60-те и 70-те години на ХХ век.
По-зрелите творби на Механджийска също са предимно пейзажи. Тук обаче класическата представа за пейзаж е изоставена. Формите са обобщени и представляват цветни петна и линии, поставени често в контур. Детайлите са опростени до крайност. Яркият светъл цвят от по-ранните пейзажи е отстъпил място на по-тъмни, по-монохромни тонове. Природата и предметното са почти неузнаваеми, близки до абстракция. Експресията е силна.
Линията - свободна, извита, често съзнателно разкривена. Чрез нея Жени Механджийска създава свои собствени форми, бегло напомнящи камък, хълм, дърво или рекаТя трансформира видимото чрез неин, специфичен изобразителен език, който се характеризира с динамизъм, напрегнат ритъм. В тази серия условно определени като по-късни творби, художничката сякаш открива себе си, формира стила си.
Творбите на Жени Механджийска са разнопосочни в пластическите търсения - от фовистични похвати, подчертана деформация, до импресионистични и пост импресионистични експерименти, всички белязани от силна експресивност.
С изложбата в галерия "Лоранъ" името на Жени Механджийска излиза от забвение. Вярваме, че сериозното изследване на творчеството на художничката тепърва предстои.
Ани Венкова
