Ателието и прозорецът на спомените

Фрактали*

Бях виждала тази жена много преди да ни запознаят. Изящната ѝ, забързана фигурка, благородното лице и разкошната, развята от вятъра, бяла, още тогава коса, облечена като от "Басейнът" на Жак Дере, се открояваха в потока на "Стамболийски" и "Опълченска".

Долу-горе в този период съм виждала и него- с тъмни очила, шапка, сако, вид чуждоземен за началото на 90-те, сам на пейка в Градската градина или на кръстовището на "Гурко" и "Раковска". Там често съм срещала и Иван Ненов. Няма начин те да не са се познавали или поне взаимно забелязвали по общите си траектории. Единственият път, когато го видях в компания, от смущение не огледах обкръжението му- ще ми се да вярвам, че и Иван Ненов е бил с тях!

Бяха артистична група с такета, бради, лули и пушеха в "Лучано" на "Раковска". Стените на сладкарницата бяха покрити с картини, масите заети с хора и пасти, а артистичната компания наблюдаваше реакцията на влизащите. Нямам спомени от изложеното по стените- чувствах погледите, очакването на художниците, усещах ентусиазма им и това не ми помагаше да гледам. Епизодът от историята, случил се вероятно век преди този, но на Монмартър, в който Лотрек, Ван Гог, Сьора и останалите излагат в бистрото, сред невиждащите и сърбащи супа работници, се материализира на "Раковска".

Разбрах кой е той чак през 2019. Тя ми донесе книгата- каталог за него и по-късно направихме заедно третата му посмъртна изложба, след тези от 2012 в галерия"Алма Матер" на СУ "Св. Климент Охридски" и "Ведарт". Тогава издателство "Захари Стоянов" отпечатва това ценно издание с автор и съставител неговият брат, проф. Филип Панайотов, сам той легенда в журналистиката. В тази история той е Братът, както Тео...
Емилия Панайотова и Ангел Панайотов са родени на 20 ноември, но в различни години. Тя 1932, той 1927. Изкуството и любовта ги свързват завинаги. Иначе, всичко останало ги разделя.

Емилия е художник- керамик, работи в областта на силикатния дизайн и приложните изкуства последователно в керамичните предприятия "Китка", "Изида", "Диамант" до 1991. Оставя значими следи в естетиката на поколенията в България след 60-те години със съвременните си, на световно ниво дизайнерски разработки на порцелан за бита. Нейните съдове са част от знаците, които четяхме като начало на новото бъдеще... Прави изложби и участва в конкурси в Гданск, Валенсия, Фаенца, Любляна, Варшава, Бърно, Ерфурт, Прага, Москва. Има няколко самостоятелни изложби от 1979 до 1993, златни медали от Пловдивските панаири 1982, 1984, 1986, 1989, награди "Златни ръце" 1985, 1987, орден "Кирил и Методий", II-ра степен от 1982.

В това време Ангел вече е приключил с Германия. Завършил е Академията на Берлин през 1966, бил е известен художник там, дори отвъд Стената. За миг е бил във върховете..., но не му е било писано, не му било позволено да остане...

За случилото се в Берлин, за драмата в живота на Ангел Панайотов, а от там и на цялото семейство, четем в текста** на брат му към "Художникът Ангел Панайотов". Той го прибира в България, и оттам насетне Ангел ще живее в Ателието. То, както и ежедневното рисуване ще бъдат спасението, смисълът на живота му.
От следващите 42 години работа на художника до 2008, когато напуска този свят, не е останало много. Раздавал е, подарявал, лично е унищожавал много. Има негови картини и рисунки във фондовете на Националната художествена галерия и Софийска градска галерия, в немалко частни колекции в България и Германия.

Тази изложба, в която Емилия и Ангел са за първи път заедно, дъщеря им Веска Ангелова нарече "Ателието и прозорецът на спомените". Нейните спомени, техните общи, нашите.
Много спомени, преминаващи в памет, а паметта- в лична история. Голямото повтаря малкото и съставя общата ни история...
Вихра Пешева
*Фрактали- структура, за която се установява нетривиално самоподобие със собствените ѝ части. / Уикиречник /
**Текстът на проф. Филип Панайотов от книгата му "Художникът Ангел Панайотов" е показан факсимилно по-долу.

Спомен за татко

Пишейки тези редове разбирам със съжаление колко малко време съм прекарала с татко и колко ограничени и накъсани са спомените от моментите, когато сме били заедно.

Къщата в Златарица - и до сега си спомням като на филм портата, двора, резервоара с дъждовна вода и чистата и приветлива къща. Къпехме се със слънчева вода. Имаше кози и малки козлета. През пътя срещу къщата е склона, от който започва гората. Едно лятно гостуване при баба Мария и дядо Ламби. Незабравимият и до ден днешен аромат на сварени и изпечени кайсиеви ядки за изпроводяк. Боядисаните в ярки цветове къщи и ароматът на билки. През една ваканция набрахме и предадохме мащерка, бяха ни задължили от училище да берем билки.

Есента на 1958 година - заминаването на татко за Берлин. Аз съм на 4 години, той - на 30. Какво ли е било усещането да отидеш в един друг свят в тези години? Седя на коленете му в купето на влака, прегръщам го и плача. Ясно предчувствие за дългата и драматична раздяла, която ни предстои. Голям плетен куфар вече е качен на багажника над седалката. Татко се опитва да ме утеши и внимателно изтрива бузата си от сълзите.
Ваканциите, когато си идваше в България. Прекрасните новогодишни играчки, които донесе и подари на всички близки. Летни рокли за мен и една играчка - малко таралежче в тиролски дрехи и раничка на гърба, която беше пълна с бонбони.

Завръщането от Германия през 1966 година и тягостното усещане за нещо недоизказано. На мен не ми обясняваха много какво се случва.

Къщата в Симеоново и срещите с татко. Баба Мария се усмихва, говори кристален български език и обича да слуша радио. Беше прибрала в стаята в една кошница котка с три малки котета, което никак не се хареса на татко.

Той обичаше града. Едно лято пием заедно сироп от дюли и си говорим в сладкарница на Витошка, вече двете с Диляна (внучката му). Учеше Диляна да прави шаблони от картоф, оцветяваха ги с водни бои и се получаваха интересни композиции.

След смъртта на баба Мария остана сам в къщата в Симеоново. С чичо ми, неговият брат Филип Панайотов, бяха много близки, имаха нужда да се виждат и общуват. Чичо ми се грижеше за всичко. Колкото и да бяха различни, никога не чух разправии и упреци.

През последните години редовно се чувахме в събота. Често ми казваше: "Обаждам се за редовност". Беше приятно това общуване, една малка компенсация за всички пропуски от изминалите години и нашите животи, преминали в раздяла.

Татко живееше спартански, не се оплакваше и на въпросите ми дали има нужда от нещо и какво да му донеса следващия път. Един ден каза: "Имам дъщеря, имам внучка, имам всичко."
При едно от ходенията ми в Симеоново чух нещо, което си припомням често: "Никога не разрешавай битът да победи духа."

Татко го изпълни, успя да бъде верен на този принцип, който дава простор и свобода за полет въпреки житейските проблеми и несгоди. И с разбиране за високата цена на свободата и принципите, в които вярваме, почти с усмивка плащаше цената за този "лукс", който си позволи.
Веска Ангелова

Изложбата включва серия от цветни рисунки в смесена техника, акварели, пастели и един ранен маслен портрет от 1965, от Берлинския период на художника. Работите, рисувани предимно върху черен картон, представляват интериори от ателието в Симеоново.

Сечивата на художника- четките, боите, стативът, столът-маса със следобедния чай, моделите от ателието, може би посетители в ателието?На заден план, в Ренесансов маниер, е прозорецът с разкриващия се зад него пейзаж- реален или в повечето случаи въображаемо-желан. Пейзаж с Витоша, залязващо слънце, животът на другите отвън, заводски силует, театрална сцена, портрет, автопортрет.

Вещите, мебелите, сцените зад прозореца, композициите с разместените във времето, но вече познати предмети, са изпълнени със смисъл и символика, значат, разказват, заявяват позиция. Серията портрети в малък формат показват не само творческите, но и човешките търсения на художника и са, като че ли, малък реванш за отнетия му свят