По текстове на Антония Антонова и Цветелина Вътева
Драматизация и режисура: Веселка Кунчева
Текст на песните: Веселка Кунчева, Антония Антонова и Цветелина Вътева
Сценография: Мариета Голомехова
Асистент-сценографи: Ваня Плачкова, Елица Маринова, Сияна Пейчинова и Ясмин Манделли
Музика: Милен Апостолов
Вокал на песните: Полина Христова и Цвети Пеняшки
Фотограф Гергана Дамянова
В ролите: Валентин Василев, Деница Дончева, Ива Николова, Иван-Александър Дойчев, Маргарита Костова, Марияна Петрова, Полина Христова, Анна-Валерия Гостанян, Елица Матева, Ивана Бобойчева, Йордан Тинков, Любомир Желев,Любен Чанев
Спектакълът е базиран на резултатите от Първа творческа лаборатория на АКТ-УНИМА, България.
Продължителност: 80 мин.
Препоръчителна възраст: 16+ години
За постановката
Ко-продукция на Куклен театър Стара Загора и Драматично-куклен театър "Иван Радоев", Плевен
"Всяка прилика със сценична, лична и публична самота не е случайна.
Колко съвременна може да бъде самота, която сме наследили? Така си мислех в началото. После разбрах, че греша.
Преди самотата е била болезнено изключение от монолитна заедност. Сега самотата е заложена в самата ДНК на съвременния човек и в структурата на неговия свят. Изначално всеки е свързан не с другия, а със самотата си.
Тя е във всяка житейска ситуация, заимствана от живота и представена на сцената. И винаги е в мрежа, затворена в цилиндър. Като тунел и кръговрат. В нея приключват историите, от нея се зараждат следващите, чрез нея се задвижват и набират инерция, докато стигнат до вик и стон, надежда и болка, илюзия и обреченост, обич исмърт.
Имах щастието да не съм сама на театър за самотата. Имах шанса да чуя най-краткия и точен коментар за спектакъла от човека до мен: "Това сме ние. Търсим си мрежите."
Другото са стиховете като самостоятелен герой на сцената - единствено думите надскачат самотата, чрез тях мрежите на финала стават криле. И всеки сам за себе си решава дали самотата носи на крилете си човека или човекът си изгражда свят, свободен като полет, в който няма самота.
Защото пантомимата няколко пъти ни показва тела, които умираха, за мен накрая останаха думите. И те свързаха самотата по изключение от миналото със самотата по презумпция от съвременния ни свят. И лирическото "но ако пише стихове, той непременно ще остави една сълза в очите или драскотина в паметта ви" се сбъдна чрез тези стихове, на тази сцена, в този спектакъл и в тази самота - "Самотата в съвременния човек/ свят".
Единствената, която бих си причинила.
Доброволно. Отново."
Отзив на журналистката Маргарита Тотева
