Има мигове в живота, когато обичайното се разпада - и нещо дълбоко, необяснимо, започва да настоява за промяна. В такива мигове човек трябва да избере: да остане верен на себе си, такъв какъвто е бил досега - или да се осмели да стане някой друг. Това е сърцевината на "Обикновено чудо" - не просто история за любов, а драматично движение през нея, със страха, съмнението и силата, която тя изисква.
Един млад мъж, някога мечок, се появява в дома на Вълшебник - човек, който се е опитал да се откаже от магията, но сърцето му все още търси чудеса. Там, в планинска уединеност, младежът среща една Принцеса. Двама души, които не искат да се влюбят. А любовта - без да пита - ги връхлита. В този свят любовта не е утеха. Тя е проклятие и спасение едновременно. Ако я приемеш - губиш всичко познато. Ако се откажеш - оставаш цял, но празен.
"Обикновено чудо" разказва за онзи предел, където чудото не е в магията, а в решението да се откажеш от страха и да понесеш последствията от това да обичаш. Шварц пише не толкова приказка за чудеса, колкото алегория за зрелостта, избора, страха от близостта, от отговорността и от собственото си преобразяване.
Приказните герои тук не са украса - те са форма, в която невидимото става видимо, а скритото в нас проговаря. Вълшебниците тук не размахват пръчки, а настройват реалността така, че да изпитат любовта на другите. Принцесите не чакат спасение, а избират да поемат по пътя сами. А мечките, превърнати в хора, но все още пазещи нещо диво в себе си, откриват, че най-трудното не е да се промениш, а да останеш, когато любовта се случи.
Под повърхността на магията стоят съвсем реални въпроси: можем ли да бъдем себе си и обичани едновременно? Какво става, когато чувството се окаже капан? Когато любовта е събуждане, но и заплаха? Когато да бъдеш себе си изисква повече кураж, отколкото да бъдеш герой?
Можем ли да обичаме, без да загубим себе си? И всъщност - кое е по-трудното: да бъдеш човек или да останеш?
Бюрхан Керим
