Още с появяването си Диего Марадона предизвиква смут. Най-голямата футболна звезда на Аржентина за всички време излиза пред стадиона от огромен черен джип с двете си дъщери, заобграден от горили. Внезапно охраната е пробита от един запалянко, решен на всичко, за да се докосне до идола си. „Диегооооо!”, крещи той, докато гардовете го повалят на земята. Марадона обаче ги спира, подава ръка на човечеца, изтупва го от прахта и го прегръща за снимка.

Марадона – емблемата на аржентинския футбол, е един от хилядите от страната на тангото, месото и хубавите жени, пристигнали в миньорския град Гелзенкирхен за възловия двубой със Сърбия и Черна гора. Тангото започва още на гарата, където момче и момиче танцуват пред останалите под звуците на „Не плачи за мен, Аржентина...”, месото цвърчи по всички скари наоколо, а хубавите жени са в изобилие.

Неколцината българи, пристигнали на мача, симпатизираме повече на сърбите, очевидно по съседска линия. Тъкмо сме слезли от влака, където с неколцина запалянковци от Ниш за трите часа от Франкфурт до Гелзенкипхен път с прекачване на Дуисбург сме преговорили цялата история на югославския футбол – започнахме от легендарните Райко Митич и Шекуларац, минахме дори през онзи Митре Мъркела, който ни вкара гола в София през 82-ра година, през големия вратар на „Радничкки” (Ниш) Драган Пантелич, през Пикси Стойкович и през цялата „репрезентация на плавите” от 80-те години, която на Мондиал-90 в Германия бе на крачка да елиминира водените от Марадона аржентинци в четвъртфинала, но отстъпи нещастно след дузпи, при това след като в третата серия от изпълненията на наказателните удари водеше с 3:1...”Бях в София преди 21 години, когато ни победихте с 2:1, споделя 45-годишният Мирко. Вашият Пламен Гетов ни „почерпи” тогава с два гола.” В това време влакът вече се оглася от песните и засуканите белградски псувни на стотиците сърби. Репертоарът на скандиранията варира между патриотичното „Сърце на терен” и доста циничното „...йедите говна, ми смо шампиони!”. Добре, че последното си остава разбираемо само за навикналите на какво ли не по стадионите хора от Балканите.

В Гелзенкирхен обаче този ден е с марка „Аржентина”. Не само на стадион „Фелтинс арена”, където по-късно латиноамериканците ще изнесат знаменития си спектакъл с шестте гола. Целият град е потънал в синьо- белите цветове на пристигналите за мача латиноси, отвсякъде ехти испаноезична музика.

Това е футболът, духът на Аржентина. В тази страна всички играят футбол – от професионалистите в голямото дерби „Бока Хуниорс” – Ривър Плейт” до аматьорите, които гонят топката по поляните около гробището „Чекарита” в Буенос Айрес. През последните 30 години страната мина през големи изпитания, преживя режима на генерал Видела, преживя войната с англичаните за Фолклендските острови, преживя и падането на валутния борд, глада и мизерията, но футболът си остана неизменната аржентинска емблема с двете световни титли, с Диего Марадона и с цели поколения невероятни майстори на топката като Кемпес, Ардилес, Буручага и Каниджа.

Сега цветовете на Аржентина се носят от не по-малко храбри футболисти. Душата и вдъхновител на тима е 33-годишният Роберто Аяла от „Валенсия”, за когото това е трето световно първенство. Името на Аяла се свързва с това на предишния капитан на Аржентина Даниел Пасарела от когото получи лентата едва 22-годишен, а самият той сега тайно се надява, че подобно на предшественика си ще има щастието да вдигне над главата си световната купа и да подобри рекорда за най-много мачове в националния тим на Аржентина, който в момента се измерва в 106-те срещи с участието на Диего Симеоне.

Интересното е, че повечето от основните играчи в състава на Аржентина са били вече веднъж световни шампиони, но за юноши преди девет години в Малайзия, при това отново под ръководството на сегашния национален селекционер Хосе Пекерман, обяснява пред „Дневник” аржентинският спортен журналист Карлос Гонсалес. „Пръв от цялата генерация изгря Естебан Камбиасо, който е един от любимците на Пекерман и беше заведен още 15-годишен на юношеския турнир в Тулон”, пояснява Гонсалес. Останалите от онзи шампионски състав от Малайзия са вратарят Франко от „Атлетико”, защитникът на „Рома” Леандро Куфре и халфовете Хуан Роман Рикелме от „Виляреал”, Пабло Аймар от „Валенсия” и Лионел Скалони от „Уест Хям”. Самият селекционер Хосе Пекерман е работил доста време с тях, тъй като от 1994 до 2001 г.. бил селекционер на юношеския тим на Аржентина. Малко по-голям е Ернан Креспо от „Челси” (30 г.), когото всички наричат „Валданито” заради голямата прилика не само във външния вид, но и в стила на игра с бившия национал Хорхе Валдано.

Това, че аржентинците разполагат с невероятно сработен състав, макар и без такива звезди като този на Бразилия, си проличава още през първото полувреме. Вратарят Йеврич три пъти вади топката от мрежата си, като големият герой с два гола до почивката става 24-годишният Макси Родригес от „Атлетико” (Мадрид). През второто полувреме титулярите започват да пестят силите си и мачът доскучава, но тогава Пекерман го преви интересен, включвайки обещаващият талант на „Барселона” Лионел Меси и Карлос Тевес от бразилския „Коринтианс”, които завършват латинското футболно шоу в Гелзенкирхен с още два гола за победата с общо 6:0.

Впрочем след мача всички журналисти от Аржентина са учудени как е възможно отбор като този на Сърбия, който все пак разполага с качествени състезатели като Саво Милошевич, Деян Станкович и Матея Кежман, да губи с шест гола. Нещата са им изяснени от техен сръбски колега, който обяснява, че още преди началото на световното отборът беше раздиран от скандали между самите играчи, както и между някои от тях и селекционера Илия Петкович. В интерес на истината пресата в Белград се отнесе и доста жестоко към Петкович, който реши в последния момент да включи в състава за Мондиал 2006 и сина си Душан, 32-годишен защитник на ОФК „Београд”. Това доведе от лавина от критики срещу Илия Петкович точно в момент, когато на състава бе нужно спокойствие, и в крайна сметка синът му се видя принуден да напусне отбора под натиска на медиите. „Вие сте виновни, вие ме плюехте непрекъснато....”, отронва Петкович към групата сръбски журналисти след мача. С една дума – най-обикновена балканска работа, точно както когато България загуби от Испания с 1:6 на Мондиал 98.

След мача целият поток от хора отново се насочва към гарата, където месото отново цвърчи толкова апетитно по всички скари, аржентинките са все така красиви, и дори неизменната млада двойка също е там, танцувайки под звуците на „Не плачи за мен, Аржентина...” В това време хилядите омърлушени сърби крачат мрачно към коловозите, и сякаш искат да кажат – не плачи за нас, Аржентина, ние толкова си можем.