- На Мондиал 2006 присъствам в групата, която трябва да изготви спортно-техническия анализ на първенството, и да прецени накъде върви футболът и как се развива играта на терена. През останалото време съм ангажиран с най-различни дейности: имам посланическа мисия в борбата срещу СПИН в Африка, реализираме и един проект, наречен „Сърцата на Африка”, чиято цел е да се събират средства за децата в страните от континента. Знаете ли, много е страшно, когато не знаеш с какво ще нахраниш детето си утре....Използвам всички видове спортни събития, за да работя за африканските каузи. Например когато франкофонските игри се провеждат в Африка, тази среща на спорта и културата е повод да прокламираме борбата за мир. С една дума – старая се да асоциирам спорта с културата, а за Африка това е много важно. Чрез спорта и особено чрез футбола, може да се изпращат успешно най-различни послания. Виждате например, че световните първенства по футбол вече са голямо мултинационално събитие. Когато един африкански отбор излезе на терена, хората се вълнуват не само от това дали този отбор има силен централен нападател, но и как живее народът в тази страна, какви са неговите проблеми и т.н. Според мен това е по-глобалният смисъл на съвременния спорт, и затова съм решил да работя на това ниво.

- Спортът има все по-голямо значение за света. Например Мондиал 2006 е отлична възможност да се съберат на едно място страни като Англия, Бразилия и Гана. Все повече хора се вълнуват от футбола. Погледнете, тук в Германия например е пълно със швейцарци, те са една от най-многобройните групи, подкрепящи отбора си на световното първенство. 50 000 швейцарци за един-единствен ден в Дортмунд, как ви се струва това? А само допреди няколко години този тип футболна треска липсваше в Швейцария. Следователно хората вече възприемат футбола като начин да демонстрират в чужбина бита, културата и нравите си, и същевременно да участват в съревнование, чиито правила са еднакви за всички. Футболът е нещо уникално, след като е в състояние да ангажира толкова много хора. Футболът, това вече е нашият живот, или поне една важна част от него.

- Още е рано да се дават окончателни резултати, тъй като първенството не е завършило. Това, което мога да кажа е, че окончателната оценка вероятно ще бъде по-добра, отколкото тази, дадена на Мондиал 2002 в Корея и Япония. Според мен тук се играе по-качествен футбол.

- Започвам с Гана, тъй като този отбор изнесе впечатляващо представяне срещу Чехия, и показа възможно най-красивия футбол. Това не е случайно – футболът в Гана е много добре организиран, за разлика от доста други африкански страни, и е възприел принципалната задача да произвежда таланти като например Микаел Есиен от „Челси”. Проблемът с треньорския пост бе успешно решен с назначаването на Ратомир Дуйкович. Вероятно при вас, в Европа, той не е толкова известно име, но в Африка е доказал качествата си с резултати. Отборът на Кот д’Ивоар, който измести Камерун от участие във финалите, също има качества, но двете загуби в тежката група с Аржентина и Холандия го обрекоха на отпадане - в крайна сметка се броят головете. Ангола ме изненада доста приятно, тъй като показа доста добро ниво за страна, в която футболът доскоро дори не беше спорт №1. Тунис по традиция се представя добре, въпреки че доста скучах в първия им мач със Саудитска Арабия, но поне имаше общо четири гола. За Того не ми се говори – не е възможно толкова зле организиран отбор да участва на световното първенство. Иначе имат силни играчи.

- Мисля, че това няма да е тяхното най-добро представяне на световни финали, особено ако съдим от първите два мача със Швецария и Корея. За всички е ясно, че съставът имаше нужда от промяна....Впрочем вие сте от България, ето най-добрият пример – когато Франция загуби от вас на „Парк де пренс” през 1993 г., тогава бе извършена радикална промяна в отбора, в него влязоха всички онези, които по-късно спечелиха световната и европейската титла. Сега това нещо не бе извършено. Не може вечно да се разчита на поколението на Зидан, и то при положение, че Франция разполага с много добра млада генерация.

- Рано е да се каже. Останах впечатлен от играта на аржентинците срещу Сърбия и Черна гора, от шестте гола...За Бразилия доста хора биха казали, че се очаква повече. Но в мача им с Австралия например те имаха противник, който се беше организирал много добре в отбрана. Когато се играе така срещу теб, не си в състояние да покажеш такъв спектакъл, който всички очакват. Все пак смятам, че съвсем скоро ще гледаме големия мач на Роналдиньо.

- Абсолютно. И по тази причина африканският футбол може да изпъкне. При нас въпросът е колко гола ще вкараме, и дали нашите голове ще са повече от тези на съперника. Докато в доста отбори от останалите континенти тактиката е ориентирана най-вече към това да не се допуска гол. Това прави футбола по-малко атрактивен. Навремето един нападател разполагаше с поне няколко да обработи топката, след като я получи, а сега трябва да я отиграе на момента, иначе рискува да я загуби много бързо. А за да има зрелище, във футбола трябва да се шие, а не да се разпаря. Бих дал за пример играта на моите любими отбори „Барселона”, „Арсенал” и „Челси” – те правят спектакъл, и същевременно не допускат голове.

- Това е твърде общо понятие. За всички е ясно, че Западна Европа в момента е лидер в тази индустрия. Ние от Африка, както впрочем и страните от Източна Европа, биха могли да взаимстват доста неща. Например доста неща в организацията на клубните турнири в Африка бяха копирани от Шампионската лига. За много страни, които не са сред водещите във футбола, големият шанс е да изнасят свои футболисти в чужбина. Само че този процес не бива да протича само в името на парите от трансферите, а да има сигурност, че се изнася нещо качествено. В Камерун се опитваме да направим нещо такова, много наши футболисти играят в първенствата в Европа. Впрочем в България има ли мои сънародници?

- Познавам го, той е в разширения състав на националния отбор на Камерун. Надявам се, че във вашата страна Беконо се представя както трябва.

- За отбора на Чехия чух коментари, че не е бил надиграван толкова категорично в последните десет години от нито един друг съперник, както стана в мача с Гана. Моят любим отбор е Полша, пазя сантиментите си към него още от времето, когато имах възможност да играя през 1982 г. на испанския мондиал срещу Бониек, Лато и всички останали от онзи голям отбор. За съжаление, сега нещата с Полша не се случиха така, както на мен ми се искаше, но е факт, че в състава вече няма такива футболисти като Збигнев Бониек например. Според мен Полша имаше доста по-добър състав на предишното световно първенство, вероятно си спомняте, тогава в техния тим играеше и чернокожият Олисадебе.

- Малшанс. Ние направихме по-трудното и победихме Кот д’Ивоар като гости в Абиджан с 3:2. След този мач много хора решиха, че вече сме в Германия и че победата в последния мач срещу Египет е някаква формалност. Сигурно знаете какво се случи – завършихме 1:1, а Пиер Воме имаше нещастието да пропусне дузпа в последната минута. След това се случиха грозни неща, публиката направо побесня, имаше опити за физическа саморазправа с футболистите и техните близки. Аз съм категорично против това! Още малко, и можеше да се стигне до смъртен случай. Много жалко, тъй като Мондиал 2006 не биваше да се лишава от такъв футболен актьор като Самуел Ето’о. Разбира се, не омаловажавам класирането на Кот д’Ивоар, това също е страна, пленена от футбола.

- Според мен парите не са големият проблем на африканския футбол, колкото организацията. В националните отбори например най-често всичко се върши в последния момент, разчита се на импровизациите, няма добре съставен план за работа. В такъв тип организация колкото и пари да се инвестират, резултатите ще бъдат все същите. Възможно ли е например преди първия мач на Того на Мондиал 2006 да не е ясно кой ще е селекционер на отбора? Трябва да се започне от тези детайли, преди да се каже, че футболът има нужда от повече пари.

- За мен е вън от съмнение, че Южна Африка ще организира един голям футболен празник, и че организацията няма да е по-слаба от тази в Германия. Перспективите са отлични, остава да се работи.

- Един от най-големите футболисти, които съм гледал. Би трябвало да се гордеете с него. Приятели сме, членуваме заедно в една от комисиите на ФИФА. Знам, че сега е селекционер на националния отбор на България. Знам, че България отсъства от световното първенство по футбол. Но бих ви казал – вярвайте в Стоичков, той ще успее.

„Роден съм в Яунде, столицата на Камерун. Баща ми работеше в железниците, оттогава обожавам да се возя във влакове. Започнах да играя футбол още на 13 години, бях дълго време в отбори от Дуала, а след това преминах в „Тонер” (Яунде). Спечелих африканската „Златна топка”, и това ми помогна да отида да играя във Франция. Първият ми отбор беше „Валансиен” и нямам кой знае колко добри спомени от пристигането си там: когато долетях от Дуала, се оказа, че ръководството на клуба е забравило да ми уреди специализираната услега по посрещане на пътник от чужбина, а след това се оказа, че ме взимат само на проби. В крайна сметка обаче останах доста време във Франция, след „Валансиен” играх още в „Монако”, „Бастиа”, „Сент Етиен” и в „Монпелие” накрая.”

„Впрочем, малко парадоксално, аз станах известен едва след като навърших 30 години. Националният отбор на Камерун, в който бяха дебютирал чак на 26 години, се класира за световното първенство в Испания през 1982 г. Сега всички казват, че африканският футбол има големи проблеми с организацията, представете си какво е било тогава. Добре, че нашите бяха ангажирали за селекционер на отбора Жан Венсан, бивш национал на Франция, който внесе ред в състава. Когато пристигнахме в Испания, доста момчета въобще не бяха наясно къде се намират и срещу кого ще играем. В групата съперници бяха бъдещият световен шампион Италия, бъдещият бронзов медалист Полша и силният тим на Перу. Всички гледаха на нас като на някаква екзотика, тъй като в предишните първенства Африка беше представяна от отбори от Северна Африка – Мароко и Тунис, а съставът на Заир беше получил двуцифрено количество голове. Преди първия мач мосю Венсан каза: момчета, хайде да им покажем какво можем! Ето така започна всичко...

Излязохме в първия двубой с Перу, където трябваше да играем срещу звезди като Теофило Кубиляс. Този мач го бяхме спечелили, но съдията не ми зачете напълно редовен гол, след това го показваха много пъти по телевизията. Нашият вратар Томс Н’Коно тогава стана много популярен, и в трите мача спаси много положения. Във втората среща удържахме 0:0 срещу Полша. Тогава започнаха да ни приемат сериозно, тъй като поляците бяха един от най-силните отбори в света. Започна да се говори за отборите от Африка, тъй като Алжир беше победил Германия с 2:1. Настъпи третия мач с италианците. Мосю Венсан се постара да ни убеди, че не ни превъзхождат. Някои сигурно повярваха, но тези, които познавахме европейския футбол, бяхме повече от респектирани – не всеки ден се играе срещу Паоло Роси и Грациани. В крайна сметка те поведоха, но ние изравнихме. Така без нито една загуба приключихме участието си, тъй като италианците имаха по—добра голова разлика от нас. Най-изненадани обаче яхме самите ние, и за секунда не ни е минавало през ума, че ще си тръгнем непобедени от Испания.”

„В интерес на истината, аз въобще не възнамерявах да играе на финалите в Италия през 1990 г., дори много преди това бях обявил, че се оттеглям от футбола. Мислех, че последния голям турнир, на който участвам, ще бъдат олимпийските игри в Лос Анджелис през 1984 г. Само че в навечерието на мондиала през 1990 г. ях потърсен от президента на нашата страна Пол Байа. Обясни ми, че за Камерун ще бъде много важно да се представи както трябва на световното първенство, че са ангажирали руснака Валери Непомнящий за треньор, и че желанието на всички е аз да се върна. Тогава вече бях на 38 години, доста време прекарах извън терена, и се разбрахме, че започвам подготовка и ще бъда в състава за Италия, но като резерва. Такава беше тактиката. По онова време доста от нашия екип вече играеха в Европа и отборът беше по-зрял, отколкото онзи от Испания.

При тегленето на жребия се оказа, че трябва да открием първенството, при това срещу световните шампиони от Аржентина. Представяте ли си, срещу Диего Марадона! Доста коментатори тържествуваха, тъй като по онова време световните първенства най-често започваха с мачове, които приключваха наравно и нямаха особена стойност за футбола. Сега се очакваше да загубим с много, тъй като никой не ни слагаше в сметките. Преди мача бе съставен доста сполучлив план за опазването на аржентинските нападатели. Те имаха отлични футболисти като например Каниджа, но и ние не паднахме по-долу – в нашия състав участваха невероятни играчи като Франсоа Омам-Бийк и Сирил Маканаки. В крайна сметка удържахме натиска, а след това Омам-Бийк им вкара гол и за всеобща изненада спечелихме с 1:0! После победихме Румъния с 2:1, а аз имах щастието да вкарам и двата гола в края на мача, след като влязох като резерва. В осминафинала трябваше да играем с Колумбия, имаха невероятен вратар – Рене Игита. И днес, когато се срещнем, не пропускам да му напомня шеговито за двата гола, които му вкарах в този мач. Спечелихме в продълженията. И така – предстоеше двубоят с Англия.”

„Англичаните, както винаги, бяха считани за световна сила, но тогава имаха може би най-силния си национален отбор за последните близо 30 години. Линекер, Гаскойн, Плат...не всеки ден се играе срещу такива звезди. Непомнящий подходи много сериозно за мача, помня че анализираше часове наред играта на англичаните, търсеше слабите им места. И нещата се получиха – малко преди края на редовното време водехме с 2:1 и вече се виждахме победители. В този момент им дадоха дузпа и Линекер изравни. В продълженията физически ние стояхме по-добре на терена, но те получиха втора дузпа и отново Линекер вкара победния гол. Въпреки загубата ние бяхме много горди, тъй като всички коментатори бяха единодушни, че сме заслужавали успеха не по-малко от анличаните. В Яунде ни посрещната като герои.”