През октомври миналата година 500 журналисти се събраха в Института на директорите в лондонския "Пал Мал", за да станат свидетели на едно историческо събитие: премиерата на втората автобиография на Сър Алекс Фъргюсън.

Тълпата, внушителната обстановка и вълнението, с което беше очакван, говореха за несравнимия статут на Фъргюсън в английския футбол. Оттеглил се от активна дейност и вече неограничаван от отговорностите на властта, легендарният бивш мениджър на "Манчестър юнайтед" можеше вече да говори свободно. Какво щеше да каже?

Оказа се, че Фъргюсън не говори така открито, както всички се надяваха, тъй като не се е оттеглил в истинския смисъл на думата. Като директор на "Манчестър юнайтед" той всъщност все още държи властта зад трона на мениджъра (тогава Дейвид Мойс) и книгата е минала през проверката и контрола на клуба преди да излезе. Ето защо в нея са премълчани някои тайни, като например защо Фъргюсън е предпочел да избере Мойс за свой наследник пред Жозе Моуриньо, с когото като че ли винаги се е държал приятелски.

Интересът на медиите скоро се съсредоточи върху неприятните неща, казани от Фъргюсън за някои от футболистите, които му помогнаха да спечели всички онези трофеи. Рой Кийн е описан като особен вид откачалка, Рууд ван Нистелрой – като сприхав егоист, а Дейвид Бекъм – като глупаво момче, провалило кариерата си. Но най-смразяващата му оценка, изказана малко под сурдинка, е подмятането колко несправедливо е, че Майкъл Карик не е играл повече мачове за националния отбор на Англия: "Според мен, на Майкъл му липсваше напереността на Франк Лампард и Стивън Джерард... аз бях един от малцината, които смятаха, че Джерард не е наистина топ, топфутболист".

Не всеки споделя мнението на Фъргюсън. Ето какво пише в автобиографията си Крейг Белами, бивш съотборник на Джерард: "Какво го прави толкова добър? Ами просто няма нищо, което не умее да прави. Умен е. Вижда играта по-бързо от всеки друг. Има поглед върху общата картина. Може да центрира от невъзможни ъгли, без никакво забавяне. Притежава интелект. Притежава физически достойнства. Прелита като бомба край хората. Бърз е. Истински, мощен атлет. Подай му за удар с глава и той ще вкара. Може да играе на позиция зад централния нападател. Умее да поема топката в задната четвърт и да ръководи играта от тази позиция. Накратко казано, той е един неудържим, всестранно развит футболист. Никога не съм виждал друг, който да съчетава всички споменати умения; никой друг не притежава толкова много качества. Играл съм с много талантливи футболисти, но той е по-добър от всеки от тях".

Белами добре е схванал кое именно прави Джерард толкова специален. Това е диапазонът на възможностите му, а не тяхната степен. Има по-силни и по-бързи играчи, има играчи, които боравят с топката по-умело и по-изящно, но малцина от тях съчетават физически и технически умения като Джерард. Може би щеше да му е по-лесно, ако притежаваше по-традиционно съчетание от качества. Може би нямаше да му се налага толкова дълго време да се опитва да разбере какъв точно футболист му е писано да бъде.

Майкъл Оуен беше един от най-добрите тинейджъри в историята на английския футбол. В младежкия отбор на "Ливърпул" скоростта му разрушаваше защитата. На 15 години вече беше известен. Джерард е с шест месеца по-млад от Оуен, но с година и половина назад във физическото си развитие. В друг отбор вероятно щеше да бъде основен играч. В младежкия отбор на "Ливърпул" от онова време обаче Оуен беше шефът, а Джерард беше там, за да му служи.

Накрая успя да се наложи в първия отбор на "Ливърпул" през сезон 1999-2000 г., две години след Оуен. През този сезон капитанът на "Манчестър юнайтед" Рой Кийн беше обявен за играч на годината. По същото време, единственият друг вътрешен полузащитник на нивото на Кийн беше капитанът на "Арсенал" Патрик Виера. Двамата се превърнаха в еталон за поста във Висшата лига – стандарт, устоял и до наши дни.

Уважението на Джерард към тези мъже е видно в автобиографията му, публикувана преди седем години, в месеците след онова, за което се предполагаше, че трябва да бъде победното световно първенство за Англия през 2006 г. Той пише, че на 20 години бил развълнуван от един рядък за Фъргюсън комплимент по негов адрес: "Джерард е преждевременно развит физически и технически, мощен двигател, забележителна енергия, разчита играта и подава бързо... Мразя мисълта, че "Ливърпул" имат играч, добър колкото Рой Кийн".

Реакцията на Джерард: "Не можех да повярвам на очите си... егати! Знаех какво означава Кийн за феновете на "Юнайтед" и за Фъргюсън. Това, че ме сравняваше със своя капитан беше страхотна похвала за мен".

Кийн и Виера често са били наричани дефанзивни халфове, но в действителност не бяха точно това. Те бяха генерали. Управляваха играта от започването на атаката на своя отбор. Просто и рационално. Покриваха игрището. С къси пасове. Не лъжеха и не вкарваха много голове. Оставяха това на звездите: Гигс, Бекъм, Дуайт Йорк, Ван Нистелрой, Денис Бергкамп, Тиери Анри, Робер Пирес. Задачата на генералите беше да спечелят битката в центъра, да доминират над противниковите играчи, да ги отблъснат, да разбият сърцата им, така че звездите после да ги довършат. От години в "Ливърпул" не бяха имали играч от ранга на Кийн и Виера. Подписаха с Пол Инс с надеждата, че може да е този човек, но това време беше вече в залеза си. Последният генерал на "Ливърпул" беше Греъм Сунес, който напусна клуба през 1984 г.

Когато се появи Джерард, мениджърът и феновете на "Ливърпул" съзерцаваха този едър и издръжлив всестранно развит талант, който умееше да стреля, да отнема топки и да тича по цял ден, и накрая решиха, че той ще бъде за тях това, което Кийн беше за "Манчестър юнайтед", което Виера беше за "Арсенал", а Сунес – за "Ливърпул" години по-рано. Мениджърът и феновете на английския национален отбор бяха на същото мнение. И преди още самият Джерард да открие себе си като футболист, той се превърна в пленник на надеждите и очакванията на всички около него.

В действителност Джерард никога не е бил генерал. Дълбоко в себе си той винаги е бил звезда. През 2009-а реализира два гола за победата на "Ливърпул" срещу "Реал" (Мадрид) и накара Зинедин Зидан да се запита: "Дали той не е най-добрият в света?. Може и да не получава вниманието, на което се радват Меси и Роналдо, но да, струва ми се, че може и да е. Ако нямате играч като Стивън Джерард, който е машинното отделение на отбора ви, това може да се отрази на целия тим. Когато печелехме първенството на Испания и европейските купи с "Реал", аз винаги съм твърдял, че Клод Макелеле е нашият най-важен играч. Нямаше начин нито аз, нито пък Фиго или Раул да направим това, което правехме, не и без Клод. Същото се отнася за "Ливърпул" и Джерард".

Макар и произнесени с най-добри чувства, похвалите на Зидан издават, че той знае твърде малко за Джерард. Разбира се, Джерард тича повече от повечето играчи и притежава динамична енергия, но той не е "машинно отделение" по начина, по който беше Макелеле за "Реал" (Мадрид). Всъщност е трудно да си представим полузащитник, който по-малко да прилича на Джерард от Макелеле.

Ето например какво казва Джерард за отнемането на топката: "Явно съм на тази земя, за да се хвърлям в единоборства. За повечето професионалисти отнемането на топката е техника. За мен е прилив на адреналин... когато видя, че другия отбор притежава топката направо ми прилошава... Налага се да си я взема обратно. Това е моята топка и аз се втурвам за нея. Отнемането е сблъсък, който отсява страхливите от смелите".

Можете да си представите как Фъргюсън кима важно по повод на тази недвусмислена фукня и да, точно така, перчене. Почти толкова поразителна е и наивността в това изказване. Играч, за когото се предполага, че е един от големите полузащитници от своето поколение, говори за отнемане на топката като аматьор.

Истинските повелители на топката – момчета като Макелеле, не се хвърлят със страст в единоборствата. Макелеле беше дребен. Налагаше му се да се учи как правилно да отнема топката. Това няма нищо общо с адреналина. Става въпрос единствено за избор на правилния момент, за ефикасност. "Когато си дребен, казва той, трябва да отнемеш топката в точния момент. Противникът ти може да е висок, може да е силен, но ако влезеш в единоборството в правилния миг, печелиш топката".

За предпочитане е да се избягват сблъсъците. Те трансформират енергията в болка. Ако можеш да измъкнеш топката от противника с побутване на палеца на крака си, добре. Ако можеш да се шмугнеш пред него и да му препречиш пътя, още по-добре. Ако направиш шпагат, излизаш от играта за секунда-две - това е неефективно. Макелеле беше човекът, който отнема топката и я подава на друг с по-големи способности. Джерард е човекът с по-големите способности. Той не е Макелеле на "Ливърпул", той е техният Зидан.

Джерард надали е мислил особено дълго върху думите на Зидан. Щом Зидан го харесва – чудесно, дори да е поради грешните причини. Той уважава другите големи футболисти. Стаята му с трофеи в дома му е пълна с фланелките на негови известни опоненти. Ето какво казва за Патрик Виера, след като последният го надиграва на финала за ФА къп през 2001 г.: "Патрик се движеше в различен, бърз ритъм. Той буквално хвана играта за шията, демонстрираше пълно превъзходство. Исках фланелката му. Жестоко я желаех".

Ако говорим за медали от Висшата лига – Джерард не притежава нито един. Играчите от випуск 1992 на "Манчестър юнайтед" Райън Гигс, Пол Скоулс, Бекъм, Ники Бът и Гари и Фил Невил имат общо 50. И все пак Джерард е по-завършен футболист от всеки един от тях. Някои от споменатите футболисти на "Манчестър юнайтед" бяха по-добри в някои отношения. Скоулс умееше по-добре да задържа топката, Гигс беше по добър в дрибъла. Но никой от тях не може да си съперничи с Джерард по пълния спектър от футболни способности – съчетанието от технически умения, атлетичност и влиянието му върху играта в решителните моменти.

Най-трудното нещо във футбола е да вкараш гол. Джерард е реализирал 183 гола за клуба и за страната си (плюс още пет от написването на статията насам - бел.ред.), повече от Гигс (181), Скоулс (169) или Бекъм (146). Той е единственият играч, който е вкарвал гол във финалите за Купата на Англия, Купата на лигата, купата на УЕФА и Шампионската лига. Притежава повече индивидуални отличия Футболист на годината от всички играчи от випуск 1992 на "Манчестър юнайтед" взети заедно. 

Титли се печелят от отбори, а не от отделни личности. Момчетата на "Юнайтед" не превъзхождат Джерард по брой медали с 50 на 0, защото са по-добри футболисти. А защото те са шестима, докато той е само един.

Когато говорим за легендарните генерали на английския футбол – онези, които излизат на терена и доминират над останалите 21 играчи, бихме ли могли да кажем, че те притежават някакви общи черти? Немалко от тях показват склонност към грубости и нехайно отношение към правилата. И все пак, ако трябва да назовем една обща черта, която ги обединява, това е почти безпределната им увереност в собствените им сили.

Тази ексцентрична самоувереност обикновено се забелязва рано. Когато Сунес е на 17, веднъж отива при мениджъра на "Тотнъм" Бил Никълсън и ребром му поставя въпроса защо все още не играе редовно в титулярния състав. Сунес е напълно уверен, че по онова време той вече е най-добрият полузащитник в клуба.

Първият мач на Кийн в английския футбол е срещу "Ливърпул" на "Анфийлд". Това се случва две седмици след 19-ия му рожден ден, а прекият му противник на терена е футболистът на годината Джон Барнс. Съотборникът на Кийн Брайън Лоус разказва какво се случва по-нататък: "След 10 минути той вече беше стъпкал Барнс от всички страни, а аз се забавлявах, защото това хлапе щеше да свърши моята работа, което си беше страхотно! Той беше мъж в тялото на момче. И пет пари не даваше срещу кого играе и даваше да се разбере, че няма да позволи на никого да се изпречи на пътя му".

Джерард е на 18 когато прави дебют в лигата като късна резерва на "Ливърпул" в мача им срещу "Блекбърн". "Виждах съмнението по лицата на феновете, пише той. Почти ги чувах как си говорят: "Кое е онова кльощаво шиле? Кой, по дяволите, е тоя? Дано не го вкарат в игра."

За първи път излиза в титулярния състав срещу "Тотнъм" на "Уайт харт лейн". Точно както Кийн на "Анфийлд", той играе десен полузащитник и се изправя лице в лице срещу страховит противник – Давид Жинола, който в края на същия сезон е определен за Футболист на годината. "Жинола беше огън и пламък, обяснява Джерард. Изкара ми ангелите. Беше толкова здрав. Сякаш ми казваше: "Изчезвай, хлапак дребен, не те бива достатъчно. Махай се. Върни се, когато си готов да живееш до някой, блестящ като мен". Препъвах се като в кошмар. Тотална война. Бях се превърнал в кълбо от нерви и се ужасявах, когато топката мине наблизо. Паникьосвах се. Подадох няколко грешни паса, а Инси веднага ми скочи на веждите. "Вземи се в ръце!", ми изкрещя".

Джерард посвещава две страници от автобиографията си на изпитанието с Жинола, размишлявайки върху своя страх, срам и безсилната си ярост. Той вкарва първия си гол за "Ливърпул" година по-късно, срещу "Шефилд уензди" на "Анфийлд". Голът е фантастичен - тръгва от средата на терена, следва размяна на пасове, елегантен финт с тяло край последния защитник и силен изстрел по тревата покрай вратаря. Този гол пробужда мнозина и им помага да осъзнаят неговия потенциал. Без съмнение това е важен миг в неговия живот, но на това щастливо събитие Джерард посвещава един-единствен ред.

Може да се каже, че той е от хората, за които чашата е винаги наполовина празна. В книгата си пролива сълзи поне в десет отделни случая. Разказът му е изпъстрен с изрази, илюстриращи умствените му разпади: "изгубих ума и дума", "в главата ми беше бъркотия", "главата ми щеше да се пръсне", "главата ми беше премляна", "това ми отнесе главата".

Става ясно, че доста от тъмните мисли в главата му са свързани със страха му да не предаде очакванията на хората. Този страх като че ли никога не го напуска. Преди мача на "Барселона" във финала на Шампионската лига през 1992 г. Йохан Кройф се опитва да отпусне играчите си: "Излезте на терена и се забавлявайте". Когато "Манчестър юнайтед" са на финал през 1999-а, Фъргюсън призовава амбицията на своите играчи: "Представете си как ще се чувствате, ако минете покрай трофея, без да можете да го докоснете".

Когато Джерард повдига духа на съотборниците си преди финала в Истанбул през 2005 г., той набляга колко е важно да не разочароват привържениците си: "Погледнете феновете . . . вижте колко много значи това за тях. Означава всичко на този свят. Не ги предавайте, мамка му. Нямате представа как ще ни възнаградят, ако победим. Ще бъдете герои до края на живота си".

Безпокойството е постоянен негов спътник. Това може да се забележи и в играта му. На съотборниците си в Истанбул той казва: "Всичко, което правите, трябва да е от значение: всяко единоборство, всеки спринт, всеки изстрел. Иначе ще изпитвате шибано съжаление до края на живота си".

Това би могло да бъде мотото на цялата му кариера. Всяко нещо трябва да е от значение, иначе ще разочарова всички. 30-метровите изстрели, които връхлетяват в мрежата, и 30-метровите пасове, които отлитат в трибуните, са проявление на един и същи импулс. Той не проявява никакво търпение. Отчаяно иска нещо да се случи всеки път, когато получи топката и твърде често успява. В известен смисъл, тази негова постоянна битка с безпокойството го е превърнала в онзи великолепен играч, когото познаваме.

Необходима беше противоположна на Джерард във футболно отношение личност, за да разгадае истинската му природа. Ако концепцията му за футболната игра е драматична, романтична и индивидуалистична, то тази на Рафаел Бенитес е хладнокръвна, колективна и контролирана. Бенитес пристига от "Валенсия", за да ръководи "Ливърпул" през 2004 г. с неопорочен от британските футболни клишета ум. Той шокира Джерард още при първата им среща, като му казва: "Проблемът ти е, че твърде много препускаш по терена." Никой никога не му е говорил така. Години по-късно го изважда от дербито с "Евертън", защото "играе с твърде голяма доза страст" – тоест, тича напред-назад като идиот.

В началото Бенитес се опитва да накара Джерард да играе повече с главата си и по-малко със сърцето си. Ала по време на втория си сезон в отбора той вече е решил, че би било по-добре, ако намери начин да се възползва от природата на играча, вместо да се бори с нея. И така, започва да го пуска отдясно. Джерард смята това за понижение и никога не пропуска да спомене пред медиите, че предпочита да играе в центъра. Мениджърът се аргументира, че истината се вижда на терена. Преместването му на фланга съвпадна с изиграването на най-добрите мачове в цялата му кариера.

По ирония на съдбата, Бенитес е непрекъснато критикуван, че го е преместил "на грешния пост". В действителност той е първият треньор, който разбира, че що се отнася до Джерард, "на грешния пост" означава вътрешен полузащитник. Джерард никога нямаше да бъде генерал, нито диригент, тъй като подобни играчи трябва да притежават по-обширен емоционален диапазон. Те трябва да осъзнават кога трябва да са агресивни и кога да подхождат с хитрост, кога да опростяват играта и кога да опитат нещо напълно откачено, кога да забързат и кога да забавят играта. Технически и физически Джерард беше най-добрият играч на "Ливърпул" от онази епоха. Той можеше да прави с топката неща, които никой друг не умееше. Но барометърът му винаги беше настроен на ураган.

Вместо да се опита да вмести урагана в дефанзивната система на отбора, Бенитес го отприщва на воля срещу отбраната на противника. Джерард не беше е мозъкът на отбора, такъв е Чаби Алонсо. Бенитес освобождава Джерард от отговорността да диктува играта и да покрива защитата, и го пуска да прави това, в което е истински добър – да създава и да вкарва голове. За известно време това дава резултати. "Ливърпул" заслужаваше да спечели Висшата лига през 2009 г. Утехата за Джерард е определянето му за футболист на годината.

Напускането на Алонсо през онова лято буквално лоботомира отбора. Година по-късно Бенитес също напуска. "Ливърпул" се сдобива с нов мениджър – Рой Ходжсън, английски футболен традиционалист, който връща Джерард на правилното, както всички смятат, място – вътрешен полузащитник. Отборът се срутва. Джерард се изтощи да се бори срещу прииждащата вълна на упадъка. В началото на 2011 г. тялото му се предаде – усложнена травма в слабините го извади от игра за шест месеца, най-продължителната контузия в кариерата му.

Напоследък Джерард често получава инжекции, за да заздрави сухожилията на хълбока си. Той е капитан на млад отбор, който се опитва да играе търпелив, прецизен футбол, с продължително владеене на топката – стил, който изглежда в противоречие с личния му нетърпелив подход към играта, очевидно ръководен от максимата "никога не пускай лесен къс пас, ако може да свършиш същата работа с дълъг и зрелищен такъв".

В мача срещу "Уест хем" през декември, при изстрел към вратата на съперника, той усеща болка в бедрото. Това го изкарва от игра за четири седмици. На следващата седмица "Ливърпул" среща "Тотнъм" без Джерард и печели с 4:0. От години не са показвали толкова добра игра.

​

Джерард е там като гост-експерт на "Скай спортс". Любопитното в случая е, че изглежда унил. И кой може да го обвини за това? Мачът за него е като пълната противоположност на "Чудесен живот" - става му ясно как би изглеждал светът без него, докато всички се забавляват до откат. Това би повлияло зле на егото на когото и да е= А Джерард често е обвиняван в егоизъм, защото хората интерпретират тъкмо по този начин неговото излъчване на терена. Но ако той наистина притежаваше гигантско его, отдавна щеше да е зарязал "Ливърпул" за сметка на някой по-силен отбор, вместо да остане и да жертва собствените си шансове за успех, увеличавайки техните.

И пак Белами: "Клубът изискваше много от него. На моменти се налагаше буквално да ги носи на гръб... на единия ден беше в добро настроение, а на следващия вървеше с наведена глава и думичка не казваше ... той е великолепен играч, но тъй като беше на светлинни години пред всички останали – дори пред хора от ранга на Алонсо – той сам се товареше със задачата да върши всичко. Клубът разчиташе на него. Имаше дни, в които на всички беше ясно, че единствения начин да победим е Стиви да бъде във върхова форма. Той също го осъзнаваше. А да носиш такъв товар на плещите си не е лесна работа".

Лидерството идва по естествен път за играчи като Сунес, Кийн и Виера. В "Ливърпул" лидерството буквално е натрапено на Джерард. Той е тревожен тип, интроверт. Не му е в природата да командва хората. В по-голямата част от своята кариера е играл с ясното съзнание, че отборът не е достатъчно добър, за да успее. Той е мрачният и обезсилен предводител на един отбор-институция, преследван от непрестанно безпокойство. И ако, както смята Фъргюсън, Джерард понякога прибягва до перчене, то е може би защото му е непосилно трудно да убеди един конкретен човек, а именно: самия себе си.