Бившият капитан на България, "Астън вила" и "Селтик" се върна в родината си за първи път, откакто през 2012 г. беше диагностициран с остра форма на левкемия.
Бившият капитан на България, "Астън вила" и "Селтик" Стилиян Петров се върна в родината си за първи път, откакто през 2012 г. беше диагностициран с остра форма на левкемия. Той е официален посланик на европейското първенство за юноши до 17 години, което ще се проведе в Бургас, Стара Загора, Сливен и Созопол между 6 и 22 май. Днес 35-годишният Петров даде пресконференция в София, на която разказа как се е чувствал в най-тежките моменти след диагностицирането му с левкемия и как е успял да се пребори с коварната болест. Бившият футболист, който печелеше любовта на феновете и уважението на треньори, съотборници и противници със сърцата си игра и с това, че никога не се предаваше, сподели, че голямата подкрепа и желанието да продължи да бъде баща и съпруг са му дали сили да се справи. В галерията може да прочете част от най-искрените, трудни за самия него и вдъхновяващи за останалите думи, които Петров каза пред медиите. "Радвам се, че след три години и половина отсъствие отново съм тук. Благодаря на целия български народ за оказаната подкрепа в тези тежки за мен моменти. Радвам се, че съм в България и се чувствам като у дома. Чувството е невероятно. Когато ме диагностицираха с левкемия, не знаех дали ще имам възможност отново да се върна в България. Много исках да го направя по-рано, но не ми разрешаваха да пътувам." "Желание за работа мисля, че все още нямам. Искам ми се да работя, но все още не съм готов. Да работя от 9 до 17 часа всеки ден изисква много енергия, особено във футбола. Все още не съм готов за това, но и това ще стане. В момента заемам пост в "Астън вила", който зависи от мен. Позволява ми да ходя само, когато имам възможност. Радостен съм, че "Астън вила" ми предоставя този шанс. Но в момента съм отдаден повече на семейството ми и на фондацията, която основахме със съпругата ми 
"Чувството да бъдеш здрав е изключително. Това желая на всички хора. Когато лекарите ми казаха, че съм 100% излекуван, почувствах нещо, което не мога да опиша с думи. Просто седнах и прехвърлих тези три години, които минаха. Прехвърлих всеки един ден от това, което помня, защото не помня много от месеците, които бях в болницата и спях." 
"Подкрепата беше отвсякъде, от целия футболен свят, но най-вече от съпругата ми, която беше до мен 24 часа в денонощието. Тя остави децата на бабите и дядовците, които ги гледаха, а нейната задача беше аз да оцелея." 
"Първата година беше много трудна. Година, която започваме да позабравяме. Година, в която бях непрестанно в болница. Понякога със седмици не виждах децата си. Те нямаха достъп до мен, защото имунната ми система беше убита. В тези моменти съпругата ми оказа голяма подкрепа и съм щастлив, че имам такава съпруга, която остави всичко друго на заден план." 
"Доста въпроси ми се въртяха в главата. Живеех ден за ден. Всеки ден ми се слагаха по три-четири химии, взимах различни хапчета. Някой път стоях по седмици в болница, може би не помнех месеци. Но в главата ми я нямаше мисълта, че няма да се справя." 
"Най-трудно беше, когато ме диагностицираха. Особено момента, когато ми казаха, че 100% са открили левкемия и че трябва да започна незабавно лечение. Знаех, че трябва да взема бързи решения, защото левкемията ми беше агресивна. Не сме крили от децата, казахме им веднага и те го приеха добре. Имам две златни деца. Това сигурно им е повлияло доста, но във всеки възможен момент бяха до нас. Лечението ми беше в Лондон, а те бяха в Бирмингам и пътуваха постоянно, когато им се разрешаваше от лекарите. Имаше моменти, когато идваха в болницата и например имаха лека настинка. Тогава можех да ги видя само през вратата. Тогава ми беше най-трудно. Но това ми даде сила да продължа да се боря да бъда съпруг и баща. Оцених живота още повече. В такъв момент оценяваш какво можеш да загубиш и това ти дава сили да се бориш." 
"Това, което се случи с мен, ме промени много в смисъл, че оценявам всички малки неща в живота, които всеки от нас ги вижда ежедневно, но може би не им обръща такова внимание. Събуждането, целувката на съпругата, прегръдката на децата, времето, което прекарваш с тях, възможността да отидете заедно на кино. Това за мен в момента е най-важно." "Доста мисли минаваха през главата ми, преди да отпътувам за България. Не мигнах цяла нощ, защото трябва да се върна към нещо, към което не искам. Но съм задължен да говоря заради подкрепата, която ми оказа целият български народ. Радвам се, че отново съм тук и отново мога да ви погледна в очите. Може би няма дума, която да опише какво изпитвам в момента." 
"Винаги съм бил честен във футбола, винаги съм давал каквото мога. Във всеки отбор, в който съм бил, не съм създавал проблеми. Може би не съм имал блестяща кариера, но все пак мисля, че беше една респектираща кариера, която хората оценяват." 
"Когато видях националния стадион, си спомних дебюта ми. Моята мечта винаги е била да играя за България. Особено, когато гледахме златния отбор от САЩ 94, всяко едно малко дете искаше да бъде Стоичков, Краси Балъков, Данчо Лечков. Радвам се, че постигнах тази мечта. Радвам се и за рекорда за най-много мачове, защото той показва едно постоянство. Пожелавам един ден да бъде подобрен, защото това ще покаже, че има добри футболисти, които ще играят на добро ниво и с постоянство." 
