Дневникът на Боян Петров: Как успяхме да изкачим Нанга Парбат

Българският алпинист Боян Петров беше един от тримата, които успяха да изкачат връх Нанга Парбат през настоящия, труден сезон за алпинистите на осемхилядници в Пакистан. С този успех той вече има осем осемхилядника в актива си. Остават му още шест по пътя към мисията да се превърне в първия българин, стъпил на всички 14 най-високи върха на планетата. Петров се отказа да атакува втори връх по време на настоящата експедиция и се прибира в София с три върха през тази година. Предлагаме ви разказа му от решителните часове на атаката.
Нанга Парбат се оказа труден и костелив орех. Маршрутът на Кинсхофер е най-краткият път до върха по Диамирския му склон.
През юли този път е изцяло заледен и през по-голямата част от времето към всички лагери се налага да катериш само на първите два или четири зъба на котките. Дълго, уморително и много напомпващо. Фиксирани въжета има само между 5000 и 5700 метра. През това лято, по-нагоре нямаше нищо, което да ти помогне да се ориентираш или напреднеш по трасето. Трябваха ни усет, смелост и много сила.

Тръгнахме в атака на 21 юли. Аз, каталунецът Феран Латоре и французинът Елиас. Сутринта всичко беше твърдо и напредвахме бързо. Катерих последен в групата. Отгоре непрекъснато хвърчаха като снаряди десетки ледени блокчета и малки камъчета, част от които се забиваха в каската или тялото ми. Колкото по-нагоре се качвах, толкова по стръмно ставаше.
Катерех само с едно сечиво и когато въжетата свършиха с всяка крачка все повече ме хващаше страх да не загубя равновесие. Едва се крепях на твърдия лед. Под стената на Кинсхофер бях в 12.30 ч. Двамата вече излизаха и ги виждах в горната част на скалния пояс. От години по тези скали висят дебели снопове стари въжета и въжени стълби с метални степенки. Преодолях стената за около час и половина и ми хареса, защото беше технично катерене на ръба на баланса. Излязох от стената и помогнах да оформим площадката за Лагер 2 (6050 м). Беше толкова тясно, че една трета от палатката остана да виси над пропастите, които се отваряха отвсякъде. Тежък ден.
Следващият ден започна със силни пориви на вятъра. Сутринта докато рязах с ножчето си едно от въжетата се порязах доста дълбоко. Въпреки, че направих солиден напръстник от марли и лейкопласт, кръвта продължи да се процежда между слоевете и в ръкавицата ми стана червено и лепкаво. Нагоре напредвахме бавно, защото в повечето случаи катерихме солово, осигурени само на котки и сечива.

Стената се изправяше все повече и повече. Към края решихме да се вържем и Феран изводи три дължини по 80 метра. В късния следобед намерихме площадка, изравнихме я малко и направихме Лагер 3 (6560 м). Натрупаната умора си каза думата и целия следващ ден прекарахме в почивка в този лагер.
На 24 юли отново тръгнахме нагоре. През целия ден водих и пробивах пъртината нагоре до Лагер 4. От предишната атака вече познавах добре топографията на склона преди върха и направихме лагера на удобно място на височина 7185 м. Починахме добре и в 5 ч. сутринта на следващия ден тръгнахме да щурмуваме.
Половин час след излизането ни в сутрешния студ поведох в разбиването на пъртината и до върха не отстъпих водачеството. Слънцето постепенно изгряваше и се издигаше, но докато ни огрее изминаха още четири часа. Крачех нагоре като автомат. За 9 часа ти минават какви ли не мисли. Въпреки, че върхът си седеше все така високо, в ранния следобед започнах да си вярвам, че днес ще го изкачим. Излязох от снежния кулоар и навлязох в скалистата, най-горна част на върховия купол. Разстоянието намаляваше, започнах да усещам отсрещния вятър и точно в 15 ч. се спрях на 20 метра от най-високата купчина с камъни. Още няколко крачки и Нанга Парбат щеше да е под мен.

Забих щеката си като статив и завъртях фотоапарата върху дръжката. Пуснах видеото и направих последните метри до върха. Тридесет и шест дни след пристигането ми в базовия лагер най-накрая не дишах притеснено. Целта беше в краката ми. Направих няколко снимки и се завъртях, за да разгледам всички детайли. На един фирнов клин още личаха остатъци от българското знаме, което Дойчин Боянов и Николай Петков бяха завързали на 8 юли 2006 г. Около върха се бяха събрали облаци, така че гледките бяха доста ограничени и свити. След половин час видях Феран и Елиас, които бавно крачеха към мен. Събрахме се на най-високата точка и се прегърнахме щастливи. Феран ме потупа и с насълзени очи ми каза: "Без теб нямаше да се качим!".
Предстоеше ни по-опасния етап от качването - слизането. Снегът се беше размекнал и се потъваше повече в стъпките, които бяха направили нагоре. Явно имах повече запас от сили, защото бързо ги откъснах и с всяка крачка намалявах оставащото до щурмовия лагер склон. И все пак разстоянието си беше голямо, защото ми трябваха цели пет часа, за да сляза 940-те метра денивелация. В 20 ч. стигнах до палатката и почти се строполих от умора пред входа. Събрах сняг за топене, събух котките и се мушнах през входа. Полежах няколко минути, запалих котлона и започнах да правя течности. След повече от час първо се появи Елиас, а после и Феран.
Спахме дълбоко и дълго. Едва в 10 ч. на другия ден успяхме да съберем лагера и да тръгнем надолу. Мъчително дълго спускахме дългите стръмни и заледени склонове. Имахме само 80-метрово, 6-милиметрово въже, по което аз и Феран се спускахме на рапел, а Елиас слизаше с обратно катерене. В късния следобед успяхме да стигнем Лагер 2. Феран и Елиас не изглеждаха много свежи и решиха да останата да нощуват тук. Вдъхновен от чувството, че още днес може да сляза до базовия лагер, аз продължих надолу. Внимавах много, защото и при мен умората започна да се усеща. Смъкнах отвесите на стената Кинсхофер и леко се поуспокоих - това беше най-психарската част от слизането.

С всеки спуснат метър се чувствах все по-добре. Надолу познавах добре пасажите и слизането ставаше все по-предвидимо. Надявах се, че ще издържа докрай и ще се прибера успешно. В Лагер 1 починах малко и се концентрирах за последната част - пресичането на ледника. На него стъпих почти на смрачаване. Включих челника и започнах да се ориентирам за верния път през полето от цепнатини.
Минах малко повече от половината, когато видях две светлини. Готвачът Шакър и помощникът му Азизо бяха дошли да ме посрещнат. Дадоха ми бутилка със сок, която изпих на екс. Още по-надолу ни посрещнаха няколко полицаи и други хора от лагера. Поздравления и венци. Все пак бях първият, който след толкова много време се връщаше с връх в базовия лагер.
Феран и Елиас слязоха успешно рано сутринта на следващия ден. На по-следващия изминахме 24 км и успяхме да спуснем още 2500 м. Експедицията свърши. В историята ще остане, че през лятото на 2016 г. само трима човека успяха да изкачат Нанга Парбат. Останалото са подробности и детайли.
