Барселона, 6 декември 1994 година. Вторник. Съдбата избра точно този ден да сбъдна мечтата на мечтите ми. В хотел "Хуан Карлос I" в Барселона целунах страстно "Златната топка" с гравираното на нея "Христо Стоичков". И на мига се разплаках. Нямаше сила, която да спре сълзите ми. И странно – те напираха със същия порив на онзи момент, когато като дете за първи път ми казаха, че не ставам за футбол. Или когато на 19 години от телевизията научих, че "Христо Стоичков се изключва завинаги от спортното движение" на тогавашната социалистическа България.

Никога в моята кариера не съм поставял индивидуалните призове над успеха на отбора. Никога! "Златната топка" обаче е нещо много специално, нещо несравнимо. Мечтата по нея се настани в душата ми далеч преди старта на моята спортна кариера, още когато не бях даже и погледнал живота в лицето. За мен, хлапето от Изтока, палавника с протритите гуменки, захабената фланелка и охлузените колене, тя бе като най-голямата от звездите на нощното небе.

Да, всеки един малчо мечтае – един да стане пожарникар, друг лекар, трети полицай, четвърти космонавт... А аз исках да стана велик футболист и да взема "Златната топка"! Представях си как един прекрасен ден ще прегърна моите славни кумири в най-великата игра на света. Но само с едната ръка, защото с другата ще съм гушнал "Златната топка".

Мечти, мечти... Сега оценявам, че това е било много смело и лудо, даже и като мечта! Фантасмагория някаква, при положение че България към момента вече има дори двама космонавти, но само един носител на "Златна топка". И може би затова побелялото вече момче, което днес ви разказва своята история, помни всяка минута от този 6 декември 1994 година. Денят, в който мечтата стана реалност.

Бях едва на 28 години, но животът вече ме беше белязал като козината на далматинец – с черни и бели петна. И по трудния начин бях разбрал – много пътища водят към славата, но повечето от тях са... в доста лошо състояние. Или поне тези, по които аз бях минал. Понякога дори имам чувството, че окей, животът върви и работи по точни правила, но на мен почти винаги ми се падат изключенията.

Дори в скъпия ми и незабравим 6 декември 1994 година. В някои хроники го бяха объркали на 16 декември, но умишлено не ги поправих. Малка моя тайна. А и така си го чувствах някак потаен и по-близък този Шести декември. Казват, че денят си личи от сутринта, но и това явно не важи за мен. Веднага ви го доказвам:

Обикновено сутрин обичам да се поизтягам в леглото. Навик още от детството, който ми е останал и до днес. Преброявам си кокалите и болежките. Разтърквам очи и се радвам, че денят е пред мен. Отдавна съм си набил в дебелата глава, че всеки един ден трябва да се живее като последен, защото... наистина може да се окаже последен.

Началото на Шести декември съвсем не беше по моя вкус. Жена ми Марияна, която се бе измъкнала по-рано от леглото, нахлу обратно в спалнята с телефонна слушалка в ръка.

Д-а-а... Откакто Бел е измислил телефона, никой не е достатъчно далеч. Не можех да повярвам какво чувам! "Вдигане под тревога" заради нахални франсета! И то журналисти! Лудница някаква. Французи досаждат на домашния ни телефон! И то в годината, в която не бях псувал никого повече от френския рефер Киню. Този безпардонен мосю, който преди само пет месеца беше откраднал на България финала на световното в Щатите, като не ни даде чиста дузпа на полуфинала с Италия.

Почувствах се така, сякаш трябва да ходя на зъболекар. Но усмивката и целувката на Марияна, както и любезното гласче на семейната ни приятелка и тенис звезда Аранча Санчес Викарио обезвредиха бомбата. Трябвало спешно да ѝ помогна да направим заедно снимки за Коледа. Репортерите били профи, проверени и пристигнали специално за случая от Париж. Е, да, признава – били французи, което със сигурност нямало да ми хареса, но никой не бил съвършен. Ха-ха-ха! Милата Аранча изстрелва като асовете си на корта и други подобни лафове.

Разбира се, беше излишно. На нея и братята ѝ нямаше как да откажа. А дори и сънен разбрах, че "гостите" са абсолютни медийни хиени! Какви да са други, щом бяха стигнали до мен по най-прекия път към момента?

Насрочих чрез Аранча среща на журналистите на "Камп Ноу". Да ги видя предварително аз тези смелчаци. Поставих обаче условие – задължително да е след тренировката, за да не ме ядосат преди нея и съвсем да се изпокарам с Татко Йохан. В тези дни отношенията ни с Кройф бяха като на баща с блуден, ама много блуден син.

Но и за това по-късно. Като му дойде времето, както казваше Горския, известен също и като "Царя премиер".

Кои бяха неканените френски сладури? Стефан Сен Реймон – представи ми се репортерът, който водеше разговорите с мен. Фотографът сякаш повече беше загрижен за сигурността на апаратите си. Тогава изобщо не предполагах, че мосю Стеф ще ми остане до живот в сърцето. Сега той работи за международния съюз на футболистите ФИФПро и понякога се виждаме и чуваме, не сме загубили връзка.

Но при всяка среща не пропускам да му припомням как на онзи Шести декември с фоторепортера се бяха изпънали като гвардейци пред стадиона. И още отдалеко, докато ги доближавах, усещах – на тръни са! И то яко. Тогава вече бях овладял отлично номера с маската, за който ви споменах.

Не го знаете? Естествено, нали си е мой секрет. Не съм го патентовал, но го играя като за "Оскар". Гледам лошо, удебелявам умишлено гласа си при повечето фрази, използвам кратки и насечени изречения. А за по-голяма убедителност пускам по някоя псувня, ако ситуацията го налага. Вътрешно може да ми е смешно или да съм в отлично настроение, но не го показвам.

Това винаги работи и ме спасява и до днес. Има моменти, в които без маската просто щях да съм оглозган до кокал в днешни свят, в който хората повече се интересуват какво става в гащите на звездите, отколкото в душите им. И всеки щеше да влиза в личното ми пространство с индиански вик или с бутоните напред. Но не им дадох този шанс. Но пасаран!

Без маската едва ли щях да опазя семейството и територията си от нахалници и разрушители. И заради едното име на "добро момче" със сигурност щях да стана жертва на онези, за които хората под прожекторите са идеална мишена. Предложения за съвместен бизнес за милиони, за влагане на пари в "много печеливши проекти" и често дори за откровени щуротии. Именно по повод на такива люде любимият ми дядо Христо, мир на праха му, поклащайки леко глава, казваше: "Свят голям – шашкъни много! Пази се момчето ми..."