Едва ли най-добрият начин да стигнете от точка А в точка В е да преминете през минно поле. Но за делегацията от американски, руски и френски миротворци, които от 13 години се опитват да сложат край на арменско-азербайджанския конфликт, преброждането през 4-километровата минна пустиня, деляща двете воюващи страни, е много повече от упражнение."Направихме го, за да привлечем международното внимание", заявява един от членовете на делегацията.

Въоръженият спор за Нагорни Карабах е свързан с борбата за идентичност на планинските обитатели-християни на мюсюлмански Азербайджан. Повечето от тях са етнически арменци и настояват да се отделят в независима република или да се присъединят към Армения. Сраженията, при които загинаха близо 30 000 души и оставиха над 750 000 хора без дом, достигнаха върховата си точка след 1991 г., когато се разпадна СССР и арменски военни части нахлуха в Нагорни Карабах и окупираха значителна част от Азербайджан. Русия даде своя принос в мирните преговори през 1994. Въпреки това всяка година над 100 души стават жертва на снапейристки обстрел или на мина близо до контролираната ивица.

Има обаче сериозен шанс посредничеството за намиране на мирно разрешение на ситуацията най-сетне да даде плодове. Президентите на двете страни в конфликта се съгласиха на 80-процентово примирие и приеха възможността да седнат на масата на преговорите, за да обсъдят статута на Нагорни Карабах. Надеждата това да бъдат последните преговори обаче бе помрачена от появата на провоенни настроения в Азербайджан.

"Никой не иска да поднови бойните действия", коментира Николай Грибков - заместник-председател на руската делегация. "Лесно е да се започне война, но е трудно тя да се спре", допълва той и дава за пример мирния диалог в Близкия изток. Постоянната критика на абстрактни детайли от мирните документи създава условия за постоянно и на практика оправдано отхвърляне на предложенията, на отбягване на преговорите и циклично навлизане в зоната на военния конфликт. Такъв е и случаят в Нагорни Карабах, въпреки че културните специфики на региона се отличават съществено от близкоизточния казус. Разбирателството между президентите Роберт Кохарян (на Aрмения) и Гейдар Алиев (на Азербайджан), постигнато по време на срещата им във Вашингтон през април тази година, е крехко и именно демонстративното преминаване на миротворците през минното поле дава ясна представа за състоянието на отношенията им.

Загрижеността на наблюдателите е колкото теоретична и хуманитарна, толкова и чисто политическа. Франция и САЩ имат особено влиятелни арменски малцинства и именно техните лобита настояват за разрешение на проблема. Освен това Aзербайджан и Армения са разположени между Русия, Турция и Иран и всяко подновяване на насилието може да въвлече тези страни в конфликта. С други думи, Русия ще подкрепи Армения, а Азербайджан ще намери съюзници в Иран и натовска Турция.

Не е за подценяване и икономическата страна на проблема. Двете държави са разположени близo до богатия на петрол Каспийски басейн. Много от западните и руски инвеститори търсят път към тях, но транспортирането на суровината неизбежно ще минава по допирателната с границите на Армения и Азербайджан.

Здравето на азербайджанския лидер Алиев също е фактор в бъдещото разрешаване на конфликта. Динамично влошаващото се състояние на 78-годишния държавен глава и предстоящото поемане на държавата от сина му - Илхам Алиев, също са съществена причина за скорошното разплитане на карабахския възел.

В арменския лагер през пролетта на 2002 г. предстоят президентски избори. Следователно решението на проблема трябва да бъде намерено преди това.

Декларациите с историческо позоваване на съветското (Азербайджан) и предсъветското (Армения) наследство са не само остарели, но и излишни. Решението на проблема трябва да бъде намерено въпреки факторите на миналото, а не благодарение на тях. Споменът от сталиновото решение да разделя, за да владее, трябва да избледнее. А отстъпките на Азербайджан - за предоставяне на автономен статут на Нагорни Карабах и на Армения - за даване на свободен коридор на азербайджанците до Нахичеван (малка провинция на западната турска граница) трябва да са само началото.