Перонизмът в Аржентина отново е на мода. След не особено славната епоха на Карлос Менем и разгромната загуба на президентските избори през 1999 г. перонистите се върнаха на гребена на вълната. Върна ги икономическата криза, довела страната на ръба на катастрофата. За разлика от вътрешнопартийния си враг Менем, новият президент Едуардо Дуалде е перонист във всяко отношение. Той е готов да поддържа дори и в кризисно време доброто настроение на масите, без обаче да накърнява сериозно интересите на бизнеса. На тази цел служи голямото перонистко профсъюзно обединение ЦГТ, което е готово да неутрализира незабавно всеки опит за левичарски уклон от твърдата перонистка линия. От тази гледна точка перонизмът би могъл да бъде окачествен като един вид перманентен "съюз за работа", разбира се, без независими профсъюзи.

В първата си реч Дуалде не забрави да спомене Хуан Доминго Перон и жена му Евита, двете икони на перонисткото движение. Перон, почитателят на Мусолини, а известно време дори и на Хитлер, въздигна и винаги се придържаше към принципа, че организирането на масите е най-добрият начин да се избегнат прекомерните им искания. Според политолога Карлос Фаят "перонизмът е аржентинската версия на италианския фашизъм, продукт на аржентинския национализъм, който превръща работниците в своя маша".

Перонизмът води началото си от 40-те години, когато страната отново е на прага на икономическа катастрофа, след дълги години на рецесия и буксуване. А в началото на века Аржентина е една от седемте най-богати държави в света и привлича като магнит имигранти от Европа. Французите дори раждат поговорката "богат като аржентинец", а по-богатите и от Крез аржентински скотовъдци изпращат чаршафите си за пране в Париж. Просветени умове като Алберт Айнщайн обаче още тогава съзират крехките основи на аржентинското богатство. "Как може такава дезорганизирана страна да прогресира", възкликва великият учен при посещението си в страната през 1925 г. Само две-три десетилетия по-късно младите аржентинци започват да се редят пред испанското и италианското посолство, за да се върнат в страните, откъдето техните дядовци са емигрирали. Същото започват да правят сега и техните внуци, заплашени от поредната икономическа катастрофа.

Перонизмът доминира в Аржентина от идването на власт през 1946 г. на Хуан Доминго Перон до 1976 г., когато вдовицата му Исабел е отстранена от поредния военен преврат. Периодът обаче е белязан с бурни събития, върхът на които е изгнанието на Перон след 1955 г., когато на власт с преврат идват военните и последвалите въоръжена съпротива и бунтове на проперонистки партизани. Наричаната по името на своя лидер партия никога не успява да добие здрав и монолитен облик. В нея винаги са съществували крилца, перца и течения, балансиращи между популизма и икономическия реализъм.

Новият президент Дуалде е противник на досегашния икономически модел, тоест на неолиберализма, който от началото на 80-те години се практикува в цяла Латинска Америка и налага пълното оттегляне на държавата от икономиката и социалната политика. Той обвинява Карлос Менем, че е предал принципите на класическия перонизъм, който залага именно на популистко-социалните принципи в управлението на държавата. Нещо повече, Дуалде обяви за свой политически ориентир социалното учение на католицизма, базирано върху енцикликата на папа Лъв ХІІІ от 1891 г., в която се признават за легитимни социалните искания на работниците, но вместо класова борба се пропагандира хармонично сътрудничество между бизнеса, профсъюзите и държавата.

За мнозина аржентинци връщането на перонистите на власт може да се стори като панацея. Сериозните икономисти обаче предупреждават, че Аржентина е изправена пред вълна от популизъм.