На 11 септември ще се навърши една година от терористичните атаки срещу двата ключови американски града - Ню Йорк и Вашингтон. Именно след тези събития Белият дом пое курс на непримирима борба с международния тероризъм. От същия ден в една напълно нова фаза навлезе и процесът на сътрудничество между Кремъл и Белия дом. Позициите на Русия и Съединените щати по отношение на повечето събития от международния живот започнаха да се припокриват далеч по-често, отколкото тези на Вашингтон и традиционните му съюзници в НАТО. Москва откликна на зова за помощ на САЩ и се съгласи с почти всеки елемент от американската програма за борба с тероризма в световен мащаб, включително и с военното присъствие на Съединените щати и съюзниците им в Централна Азия.

Напоследък обаче в двустранните отношения се забелязва съществено захлаждане. Разграничителната линия минава през Иран и Ирак. Преди дни влиятелният американски вестник "Вашингтон пост" отбеляза, че ако се съди по неотдавнашното сдърпване между руските и американските официални представители по време на срещите в Москва относно контактите на Русия с Багдад и Техеран, то основен приоритет във външната политика на руския президент Владимир Путин е икономическият интерес. Правейки недопустими за един кремълски владетел доскоро отстъпки по стратегически въпроси, подчерта "Вашингтон пост", Владимир Путин ясно показа, че в отговор очаква икономически отстъпки от страна на Запада и в същото време демонстрира категоричното си нежелание да прави крачка назад, ако от това ще пострадат икономическите интереси на Русия.

Изглежда Москва е теглила чертата около ядреното сътрудничество с Иран, смята "Вашингтон пост". Причината за това е чекът за 800 милиона долара от Техеран и възможността за неговото набъбване след подписването на нови договори. Нещо повече, в момент, когато на Вашингтон му се ще да получи от Путин поне личното му съгласие за свалянето на иракския президент Саддам Хюсеин от власт, бизнес интересите на Русия към петролните находища на Ирак стават все по-силни и дори надскачат тези към иранската ядрена индустрия. Доказателство за тази тенденция е фактът на все по-интензивното сътрудничество между Русия и Багдад в областта на изследването и разработката на нефтени находища, което предизвиква все по-зле прикриваното недоволство на Белия дом. Днес в Ирак с изключително силни позиции се ползват руските петролни компании "Лукойл", "Роснефт", "Татнефт", "Славнефт" и ЦТК. Особено изгодно е положението на "Лукойл", който контролира находището в Западна Курна, смятано за едно от най-големите в света. Руските нефтени компании са си "оградили" и други апетитни находища, макар че все още не ги разработват в очакване международната общност да отмени действащите санкции. Това доста би усложнило положението на американските петролодобивни компании, които очевидно са готови на всичко, за да получат достъп до богатствата на Ирак.

За засилване на икономическото сътрудничество между Москва и Багдад говори и планираното скорошно подписване на десетгодишно споразумение в икономическата област за 40 милиарда долара. Договорът включва общо 67 съглашения в сферата на добива на нефт и газ, на транспорта и комуникациите. Според мнозина експерти обаче това все още не означава, че Ирак ще започне да изплаща дълговете си към Русия, които са не по-малко от 6-7 милиарда долара.

С какво да се обяснят тогава пламналите чувства на Москва към Техеран и Багдад? Напълно възможно е да ги отдадем на виртуозността на дипломатическите ведомства на Ирак и Иран, които успешно разиграват московската карта в свой интерес. Възможно е причина за разногласията с Вашингтон да е в нежеланието на руското ръководство да прави повече отстъпки спрямо САЩ. Пък и в Кремъл може да са решили, че е време да си покажат зъбите. Повече от неясно е обаче какво ще донесе на Москва така провежданата политика.

Задълбочаването на сътрудничеството с Иран и Ирак може да донесе на Русия много повече минуси, отколкото хипотетични плюсове. Донякъде последните кремълски маневри към Близкия и Средния изток може да се обяснят с желанието на Русия да си отвори ниша за влияние според днешната подялба на сферите на надмощие в глобален мащаб. Това се отнася и за неотдавнашните обречени опити на Москва да формира различни стратегически триъгълници и многоъгълници. В същото време много експерти и аналитици изпитват силни съмнения доколко вярно е насочен близко- и средноизточният вектор на руската външна политика. Теоретично погледнато, ако избере този път, Кремъл може в недалечна перспектива и ненадейно дори за самия себе си да оглави прословутата "ос на злото" и да се окаже съюзник на Ирак, Иран, Северна Корея, какъвто е на Таджикистан и Беларус.

Важно е да се подчертае, че предвид днешния военноикономически баланс в Близкия и Средния изток и в света като цяло Кремъл не разполага с нито един действителен лост, с помощта на който да повлияе на каквото и да е неблагоприятно за Москва развитие на ситуацията около Багдад и Техеран. Предстоящият военен разгром на Саддам Хюсеин и идването на иракските опозиционери на власт може да доведе до анулиране на всички съществуващи споразумения между Багдад и Москва и така вместо с добре планирана икономическа печалба Русия да се оттегли с поредната политическа и материална загуба. По аналогичен начин може да приключи и набиращото скорост сътрудничество с Техеран. Следователно да се залага на изгоден за Москва търговски диалог с два от най-ярките представители на "оста на злото" доста рисковано, а възможният успех на подобно начинание изглежда доста илюзорно.

В крайна сметка, предавайки без бой и компенсация почти всичките си стратегически позиции на Вашингтон, Москва получи точно толкова, колкото към днешна дата тежи военноикономическата мощ на Русия в съвременния свят според Белия дом.

Крайният резултат от сблъсъка на интересите около Багдад и Техеран ще изглежда по следния начин. Най-много ще спечелят САЩ, като държава - лидер в борбата срещу злото в световен мащаб. С несъществени икономически и военнотехнически плюсове ще се измъкнат Иран и Ирак, като в същото време използват възможността изгодно да разиграят дипломатическите си предимства, предоставяни днес от Москва. И както обикновено в най-губещата позиция в икономически и политически аспект рискува да се окаже Русия, с мисълта за което впрочем всички вече започват да свикват.