Тъкмо когато човек реши, че по-лошо не може да стане, и започне кротко и безконфликтно да търси обяснение на стеклите се обстоятелства, на хоризонта изниква нова серия от неидентифицирани събития, които разбиват и без това крехката му философия. Именно така се случи в тазседмичния боксофис на САЩ. Критици от кино- и политическите среди спокойно титуловаха Signs за концептуален хит на годината, с което оправдаха теорията си, че религията и теориите за свръхестествената намеса се връщат на мода.

Седмица по-късно всички тези горди съждения отпътуваха към небитието, а на тяхно място се озова Swimfan - поредната младежка история без претенции за непреходност, с плосък сюжет (ала "Секс-игри", но без Сара Мишел Гелар) и световнонеизвестни актьори. Последното би могло да бъде комплимент, ако водещата роля в безумното повествование за прелъстения и изоставен тийнейджър не беше поверена на Джеси Братфорд - изгряваща холивудска звезда, от когото би могло да се очаква повече предвид участието му в продукциите "Хакери" и "Ромео и Жулиета" на Баз Лурман. Жалкото в случая е, че 23-годишният актьор се опитва да мисли като 40-годишен, а реално играе създание, току-що проходило в дебрите на пубертета. Със или без класа, абсурдът Swimfan донесе на дистрибуторите си от 20th Century Fox приходи от $11.3 млн. и в същото време спести на десетки критици нуждата да си обясняват присъствието му в челото на боксофиса с друго освен с търсенето на конформистки и лишен от политическа, социална или теософска логика филм в навечерието на годишнината от терористичните атаки срещу САЩ. Без да навлизам в детайли, ще кажа, че новото "продиджи" на независимото кино My Big Fat Greek Wedding потвърди това подозрение, както и тенденцията да запази второто си място в класацията на най-гледаните филми.

На трето място в класацията се озова премиерният филм City by the Sea (приходи от $8.9 млн.) с участието на Робърт де Ниро ("Разяреният бик") и Франсис Макдормънд ("Фарго") и под режисурата на Майкъл Катън-Джоунс ("Чакалът", "Животът на момчето", "Роб Рой"). Ако имената и пословичната селективност към роли на тези актьори бяха достатъчни, продукцията нямаше да тъне в забравата и подчертаното пренебрежение на публиката към нея. За по-паметливите творението, базирано на статия от 1997 г. в "Ескуайър" за полицай, чийто баща е осъден на смърт за отвличане и убийство на дете и чийто син тръгва по същия път, не успява да пресъздаде онази дълбочина на истинската човешка драма, която винаги е характеризирала играта на Макдормънд и Де Ниро. Може би най-лесно и утешително би било, ако се примирим, че тя се справя най-добре пред камерата на братята Коен, а той - под диктовката на Мартин Скорсезе. Останалото, колкото и жалко да звучи за прототипа на историята Винсънт Ламарка, е просто работа заради наема на костюмите и ипотеката на имението в Бел Еър.