Когато преди повече от десетилетие Ралф Дарендорф си е мислел за точна метафора на прехода към демократично устройство, някои от нас са се изкушавали да си представят неговия край. И са го свързвали с моменти като този. Поканата към България за членство в НАТО ни дава безпрецедентно геополитическо спокойствие на завършено движение, с което се преминават важни граници. Границите на кухия абстрактен дебат за мястото на страната в преструктурирания посткомунистически свят и за контурите на политическата подредба на българското общество. Теглена е важна линия, която оразмерява много от параметрите на политическото действие. България получава безпрецедентен шанс да реализира свои решаващи национални интереси, свързани с консолидирането на демократичния ред и утвърждаването на достойното национално поведение. За първи път от много време насам сме

на “правилната страна” на историята

В същото време средата е все по-наситена с рискове. Сигурността престава да бъде единствено функция на класическите материални ресурси на потенциалната война. Доскоро наблюдавани сами по себе си явления като стабилност на социалните системи, моделите на междугрупово и междуетническо общуване вътре в обществата, качество на политическото представителство, усещане за легитимност на политическата система започват да бъдат придърпвани в полета на изследването на сигурността. Поредици от явления като екологични заплахи, организирана престъпност, функциониране на диаспори, социално-икономическа структура се “събуждат”, оплетени в сложна мрежа от връзки и отношения към разбирането за сигурност. Съкращаването на разстоянията и възможното обръщане на собствените ресурси срещу техния притежател внасят допълнително усложнение. Самите деления близко/далечно и реално/виртуално престават да носят предсказуемост и спокойствие. Картината от екрана може да влезе бързо в стаята. В подобна ситуация сигурността изглежда застрашена от твърде много посоки. Самото определяне на явленията, които следва да бъдат постоянно отчитани, става трудна задача. Серията терористични актове с начало 11 септември 2001 г. дава широк мандат именно за търсенето на по-адекватни политики и практики в тази среда.

Къде тук е централното предизвикателство? Ако наистина има увеличаване на потенциалните заплахи за сигурността на държавите на евроатлантическата общност, то самото идентифициране на явленията, носещи опасност, се превръща в условие за съвместно действие. Трудно може да се стигне до общи действия, ако отделните субекти (държавите членки) не считат например организираната престъпност като важна мрежа за реализиране на нелегитимни политически актове. Нещо повече, интерпретацията на заплашителните констелации от явления също се превръща в решаващо условие за действие. Без тези два елемента е много трудно да си представим общи действия в областта на сигурността. Лесно би могло да се каже, че това дефиниране е всъщност властова игра.

Опасно е това, което силният каже, че е опасно

Заплахата е непосредствена единствено в момента, в който силният я оцени като такава. Ако това е така, то в процедурите има автоматизъм, чиято единствена грижа е да не накърни непоправимо легитимността на самата организация. НАТО не прилича на такъв тип организация, най-малкото защото е създадена от група държави, събрани и на основание на общи ценности; държави, целящи да гарантират взаимно, за дълъг период от време, своята сигурност чрез консенсусна стратегия на поведение вътре в своето обединение. В такава ситуация идентифицирането и интерпретирането на заплахите е акт на оценка, водена от ценности.

Дебатът за бъдещето на алианса продължава от доста време и резултатите от самата среща в Прага ще донесат важни индикации за посоките на развитие. Но неизменно условие за успех ще бъде начинът, по който общите ценности на страните членки ще бъдат трансформирани в общи политики. Трудно е да си представим ефективна и полезна организация без съвместими интерпретации на заплахите в съвременния свят. При увеличаването на самия брой потенциални заплахи и на броя на страните членки постигането на тази съвместимост може да се превърне в решаващо условие за бъдещото място на алианса. Точно в тази плоскост България ще намери и едно от най-големите предизвикателства за самата себе си.

Друго важно предизвикателство пред НАТО е свързано с отдалечеността на немалко заплахи за сигурността на страните членки. Цели серии от явления на територията на трети държави създават условия за подготовка и реализиране на актове, подкопаващи сигурността на алианса. Самата непосредствена териториална заплаха вече не е единствената, обсебваща вниманието на държавата. Оттук произтича и нуждата от действия извън територията на самите държави членки. Начините, по които ще бъде реализирана тази необходимост, ще има важни последствия за НАТО.

В чисто външнополитически план главно предизвикателство ще бъде реализирането на политики на действие, които са съвместими с нормите на международното право. Подобни интервенции са по дефиниция високорискови и ще имат важни последици във вътрешнополитическата среда - потенциал за разделяне на общественото мнение, силно партийно разделение, реакции на различни диаспори на територията на отделната страна и т.н.

Поканата за членство на България в НАТО е важен предел

отвъд който има немалко въпросителни, които ще занимават дебатиращото общество. Първата е свързана със самата диспозиция за правене на външна политика и необходимостта от преодоляване на мощната предприсъединителна поведенческа парадигма. Нейното създаване бе ускорено от вплитането на интеграционните усилия от средата на 90-те години в самия дневен ред на прехода. В основата на тази парадигма е организирането на самото политическо и административно въображение около приемането, разбирането и реализирането на вече създадени норми. Това е времева стратегия, при която се изчаква постигането на общи знаменатели/политики; основното усилие след това е свързано с тяхното ефективно (а често и по-скоро ефектно) прилагане. Огромният исторически залог може да е бил причина за появата на тази парадигма, но членството в НАТО предполага превъзмогване на този тип поведение. Ежедневната отговорност и предизвикателствата пред организацията изискват оттук нататък активно, ангажирано поведение, при което България спомага за формулирането и реализирането на общи политики на сигурността. Част от справянето с това предизвикателство засяга съдържанието и начините на дебатиране на външнополитически проблеми. Създаването на среда на освободено противопоставяне на идеи, доктрини и анализи ясно ще подпомогне достигането на по-информирани политически решения. Разбира се, подобен процес съвсем не предполага край на възможната политическа употреба на анализа, особено в общество, в което самото членство в НАТО не означава край на дебата за смисъла на това членство или на възможността да се работи срещу целите на самата организация. Но във всички случаи ефективното членство ще зависи от създаването на интензивен, компетентен и аргументиран дебат за възможните и желаните политически решения.

Друго предизвикателство е свързано с динамиката и характеристиките на обществената подкрепа за членството в организацията. Мъчителното изграждане на подкрепа бе вплетено в голямото разделение на българската политика и прилича на абстрактно, декларативно отношение към наскоро приключил дебат. Тепърва обаче предстои да видим по какъв начин наличните нагласи ще се материализират в готовност за поддържане на конкретно поведение и политики на страната вече като държава членка. Успоредно с този проблем стои въпросът за нужната устойчивост и капацитет на политическия елит и висшата администрация при воденето на диалогична и информирана външна политика в съответствие с целите на НАТО. Без равномерност и предвидимост на поведението на различните правителства тази цел трудно би била реализирана. Навлизаме в период, в който

реторическата виртуозност не може да замести отговорността

на партньорското, солидарното поведение.

Извън описаните предизвикателства самата покана слага точка на един дълъг и труден етап от консолидирането на демократичния ред в България и отваря възможности за по-спокойното и системно създаване на благоденствие. Стоейки в края на “долината на сълзите”, страната със сигурност не представлява особено привлекателен обект за въображението на социолози и философи в търсене на ефектни метафори. Може би в този момент идва истинското усилие по създаването на собствената реалност.