В навечерието на Нова година нацията ни сведе глава в скръб и в почит към загиналите войни от българския батальон в Карбала. Националният траур и официалните траурни речи са най-малкото, което държавните институции и “политическата класа” са длъжни да сторят за хората, дали живота си за водената от тях политика, за техните семейства и за всички ония, които ще продължат да залагат живота си в името на същата тази политика. Нито загиналите, нито техните близки обаче са искали и очаквали надгробни слова. Това, на което са се надявали, е да се завърнат живи, с бойна закалка и професионално признание, които да им осигурят достойна военна кариера и приличен живот.

Затова мислите на всички са изпълнени с болезнени въпроси, които нито траурните речи, нито суетнята около Нова година могат да заглушат или изтрият. Основният въпрос е защо се случи тази трагедия и можеше ли тя да бъде избегната. Почитта към загиналите ни задължава повече от всичко да питаме и то публично. За мен това задължение има и лични измерения - един от загиналите офицери беше мой курсант.

“Перфектно” ли е наистина, както твърди премиерът ни, всичко в организацията и в действията на военната ни мисия в Ирак? За истинския самокритичен перфекционист перфектни операции и перфектна организация от такъв мащаб просто не съществуват, защото дори когато са успешни, те съдържат някакви слабости и пропуски. Как е възможно след кървавата жътва от 27 декември някой, който претендира за отговорност и компетентност, да оценява нещата като “перфектни”?!

От твърде оскъдната информация, която получаваме, изглежда, че поне в едно отношение реалността наистина се приближава към подобна оценка. В момента на атаката нашите военнослужещи са изпълнили точно задачите си и са спрели цистерната-бомба в рамките на периметъра, предвиден в плановете за сигурност на базата. Оттук може да се направи и косвеният извод, че съставът, участвал непосредствено в битката, вероятно наистина има висока и отговаряща на мисията му бойна подготовка. Действията по време на атаката, както и интервютата на професионалните ни войници, излъчени в медиите, говорят също, че и морално-психическото състояние и мотивацията на личния ни състав в базата вероятно съответстват на нивото на елитни военни части.

Как обаче при високата подготвеност на българските войници стана възможно в една-единствена кратка атака те да запишат един от най-кървавите рекорди на поразени военнослужещи в историята на тази война? Премиерът и другите официални лица ни дават странен с непрофесионализма си отговор, който може да се резюмира с ключовите думи “непредвидимост” и “тероризъм”. Подобни обяснения би трябвало да означават, че всеки път, когато “непредвидима” цистерна-бомба атакува базата, резултатът ще е същият и виновна ще бъде само случайността.

Не е необходимо да си специалист, за да се удивиш как е възможно кола-бомба да бъде допусната до такава близост, че да разруши базата. Още по-голямо е учудването, когато разбираш, че базата е имала защитен ров и че цистерната е спряна от защитниците наистина точно там, на около 15 м от сградата, точно според плановете за сигурност. Така тезата за “непредвидимостта” и анализът на конкретната ситуация ни насочват към плановете за сигурност на базите ни, които, изглежда, съдържат най-съществените военно-технически слабости, довели непосредствено до трагедията.

Плановете за сигурност не могат да бъдат правени по шаблон. Видът и параметрите на техническите съоръжения и действията и процедурите, заложени в тях, се определят от конкретната оценка на потенциалните заплахи и рискове за сигурността. Тази оценка (предвиждане) е в основата на всеки план за сигурност и е задължение и мерило за професионализма на всеки, който планира сигурността. В нашия конкретен случай може почти с пълна сигурност да се каже, че трагедията нямаше да се състои, ако:

- загражденията бяха на разстояние 30-50 метра от сградата

- вместо прост ров се използваха солидни противотанкови заграждения

- подходът към базата след това периметрово заграждение се осъществяваше само по тясно виещо се трасе, оградено също с такива заграждения

- подходът към базата и периметровите заграждения се защитаваха не само с двете картечници, но и с противотанкови гранати и тези огневи точки бяха укрити зад амбразури.

Предвидима ли бе толкова добре организирана атака с толкова голямо количество взрив? Имаше ли основание да се заложат адекватни на тази заплаха мерки за сигурност като гореописаните? Много от атентатите, извършени в Ирак през последните месеци, бяха от подобен тип, макар и не с такова голямо количество взрив. Съвсем наскоро сградата на поддържаното от Москва чеченско правителство в Грозни бе разрушена в атентат, абсолютно аналогичен на този в Карбала - огромен камион “Краз”, натоварен с взрив, буквално “прелетя” през ниските, разположени на около 20 м от сградата, бетонни заграждения и се взриви в охранявания периметър. По сведенията, с които разполагам, загражденията там вече са поставени на 50 м. Конкретната обстановка около базата ни също подсказва висока степен на вероятност за подобен модел на атентат: минаващ наблизо път към фабрика, по който постоянно се движат тежки камиони и цистерни.

Налице са и цял ред въпроси и съмнения за оперативно-тактически и кадрови слабости, чието отношение към разигралата се кървава драма е може би само косвено, но които така или иначе намаляват ефективността на нашето военно присъствие в Карбала и при други обстоятелства могат да бъдат и фатални.

Вярно ли е, че цели две бази имат само един комуникационен център и никакъв резервен? Подобно решение може да е адекватно за гражданско ведомство, но е абсурдно за две бази на окупационни войски, поставени в условия на истинска война, на хиляди километри от България и на десетки километри от други градове и съюзнически части.

Вярно ли е твърдението, тиражирано в медиите, че само един от офицерите в батальона владее добре английски? (Не говорим за формални сертификати от теста СТАНАГ, а за реални възможности за жива комуникация.)

Има ли изобщо в състава на мисията ни хора, владеещи арабски? Предполагаемият отговор е не. Подобно извинение би било абсурдно както от гледна точка на сериозността на сегашната мисия в Ирак, така и от гледна точка на амбициите ни да бъдем един от най-верните съюзници на САЩ в тяхната стратегия за активно военно присъствие в Близкия изток за “борба с тероризма”. Във всеки случай аз лично познавам такъв офицер с опит от чуждестранни мисии в Камбоджа и другаде, с уверено ползване на английски и арабски език. За съжаление и той, както и други като него, в резултат на “перфектната” кадрова политика на МО сега е цивилен гражданин на САЩ.

Има ли батальонът ни своя разузнавателна поддръжка в град Карбала? Защо военната ни мисия в Карбала няма отдел за връзки с обществеността? Основателни са упреците, че това лишава батальона ни от връзки с българските медии и с българската общественост. Според мен обаче това, макар и не маловажно, е по-второстепенен проблем в сравнение с ролята на връзките с местната общественост и местните медии. Професионалната работа на PR специалистите е от изключително значение за формирането на благоразположение, авторитет и доверие към нашата войска в Карбала и в крайна сметка за успеха на мисията й там.

Какво се получава в крайна сметка от вероятните отговори на въпросите дотук: минимални или никакви възможности за непосредствена езикова комуникация със съюзниците и местното население, липса на преки връзки с местните медии и общественост, вероятна липса на местна разузнавателна информация, един-единствен комуникационен център, при това доста уязвим. Не може да не се създаде усещането за абсолютно обсадно положение на една малобройна войска в непонятна и враждебна среда.

Когато търсим причините за трагедията, не можем да спрем до чисто военните въпроси, а неизбежно стигаме и до политическите. Именно грешките и престъпното безхаберие на политиците, цялостната им официална политика спрямо конфликта в Ирак са фундаменталната, макар и не непосредствена причина за плодовете, които вече започват да събират нашите военни. Тук не става въпрос дали трябваше да изпратим наш военен контингент в Ирак и дали трябваше политически да подкрепяме американската военна акция там, а при какви условия.

Българските политици не направиха абсолютно нищо за промяната на статута на войските ни в “следвоенен” Ирак. Като един от 15-те члена на Съвета за сигурност на ООН малка България имаше реалната възможност да подкрепи искането следвоенен Ирак да бъде управляван под мандата на ООН. Това не само че би дало международноправна легитимация на временното управление и на военното присъствие в Ирак, но би променило и статута на батальона ни там - той щеше да изпълнява безспорно необходимата си хуманитарна мисия вече не в качеството на окупационна войска под юрисдикцията на държава агресор, а като законна мироподдържаща сила с мандат на ООН. Това, разбира се, не би дало автоматични гаранции срещу терористични нападения, но във всички случаи би променило авторитета на войските ни и отношението на местното население към тях. Нищо подобно за съжаление не се случи.

Борбата с тероризма бе една от лъжите, с които бе оправдавана подготвяната агресия. Ако режимът на Саддам можеше да се свърже по някакъв начин с тероризма, то това бе само терорът на репресивната иракска държава спрямо собствените й граждани. В действителност светската диктатура на Саддам бе сериозна пречка за ислямския тероризъм. Не друго, а предстояща агресия накара диктатора да направи последния си политически завой и, заигравайки с картата на исляма, да започне да събира чуждестранни доброволци - федаини, и да печели подкрепата или неутралитета на шиитите. Унищожавайки Саддамовата държавна машина, водената от САЩ коалиция всъщност събори единствената ефективна преграда срещу ислямския екстремизъм и политическия ислям в Ирак. В условията на хаос и безвластие местни и чужди терористи сега се движат почти необезпокоявано и планират акциите си по цялата територия на страната. Това неизбежно налага на окупационните войски там да изпълняват (и то не твърде успешно) антитерористични задачи. Въпреки наложената от администрацията на Буш практика, е странно да се мисли, че армията е типичният и най-ефективният инструмент за борба с тероризма. Това е преди всичко задача на службите за сигурност, специализирани части за борба с тероризма и разузнаването. Над всичко и преди всичко това стои международната политическа и правова превенция.

Нашите храбри войни не се нуждаят от идеологическите клишета на антитерористичната борба за утвърждаване на героизма им. Те са войни на България и изпълняват със стоицизъм и мъжество своя дълг към Родината, служейки на политиката на своята държава. Проблемът е в гражданските слуги - политиците... Кому служат те?

- - -

*Авторът е магистър по проблеми на националната сигурност. Регионални изследвания Европа и Русия, Naval Postgraduate School, Monterey, CA, USA (2000, магистър по история, ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, В. Търново (1980, докторант по история на философията към ИФИ при БАН и бивш преподавател по философия, политически науки и риторика в Национален военен университет “В. Левски”, В. Търново (до 2002 г.)