Геополитическият въпрос на седмицата е какво е общото между Карлос Чакала и папата. Отговорът е, че и двамата осъдиха взимането на двамата френски журналисти за заложници в Ирак и призоваха за освобождаването им. Аналогична беше и реакцията на либийския лидер Муамар Кадафи, йорданския крал Абдула, иракските сунитски водачи, палестинската групировка "Хамас" и египетското "Мюсюлманско братство". Както и на някои от водещите мюсюлмански духовници, политически лидери, журналисти и хуманитарни организации.

Всичко това беше резултат от т. нар. френска дипломация на тюрбаните, чиято интензивност имаше за цел да убеди ислямския свят, че трябва да подкрепи заложниците и следователно - да застане зад Франция. Във Вашингтон битува схващането, че Франция е нещо като досаден зубрач и че президентът Жак Ширак и екипът му се чувстват имунизирани от надигащия се в Ирак тероризъм заради острото си противопоставяне на водената от САЩ кампания и отказа им да изпратят войски след края й. Сред американските критици на Франция се шири мнението, че последните събития потвърждават тезата, че Франция не може да се защити, като просто отказва да приеме американската война срещу терора.

Но както доказва заложническата криза с французите, не битката за бъдещето на Ирак анимира французите и техните ислямски противници. Мюсюлманските бойци не правят разлики във войната си срещу Запада. Исканията на похитителите бяха пряко свързани с един социален проблем на мюсюлманското население във Франция. Те искаха французите да отменят новия закон, забраняващ на ислямската общност да носи шамии и други религиозни символи в държавните училища. Франция отхвърли това искане.

Френските лидери твърдят, че никога не са хранели илюзии относно тероризма. Още от самото начало официалната френска позиция, изказана от Ширак, беше, че тероризмът води до хаос и че опасността от анархизиране на Ирак е една от причините за френската опозиция срещу американската инвазия там. Според французите тази анархия е основната причина за отвличането на техните журналисти и оправдава тяхната глобална офанзива на чара.

Франция получи подкрепа за възгледа си, че заслужава специално отношение от изненадващи места. Основната опозиционна партия на Йордания - "Ислямският фронт за действие", заговори за "важната роля на Франция в отхвърлянето на англо-американската окупация в Ирак." А Илич Рамирес Санчес (известен още като Карлос Чакала), терористът, осъден за отвличания, взривове и убийства през 70-те и 80-те години, изпрати ръчно написано обръщение от затвор край Париж, в което казваше, че всички нации "на служба на империалистическия агресор" са легитимни цели в Ирак. В същото време обаче той твърдеше, че заради противопоставянето си на войната "в Ирак, Франция не бива да бъде атакувана".

Преди десет дни тюрбанената офанзива сякаш започваше да дава резултати и френският културен министър изрази надежда, че заложниците ще бъдат освободени скоро. Но надеждата се оказа илюзорна. Франция научи урока си по трудния начин - в Алжир през 50-те и в Ливан в началото на 80-те, че ефективните преговори и публичната дипломация и дори призивите към логиката имат непредвидими последици, когато става дума за похитители.

Според някои коментатори, ако от разбиването на френските надежди може да се направи някакъв извод, то той е, че Франция имаше право да се обяви против войната в Ирак. В ситуация, в която властват анархията и безличността, единственото полезно нещо според тях е опитът за обяснение на онова, което би мотивирало освобождаването на заложниците.

Взимането на заложници в Ирак включваше атаки от групи с ясни политически цели, особено тези, които настояваха за изтеглянето на коалиционните войски. Похитителите на двете италианки обещаха да накажат Италия за това, че е разположила войски в Ирак. Има, разбира се, и похищения за пари като в случая със седемте чужди шофьори на камиони, за които се искаха $500 000. И похищения от чиста омраза, като в случая с убийството на 12-те отвлечени непалски шофьори.

На фона на този спектър от възможности Франция се сблъсква с трудността да изгради стратегия за действие. "Тези хора са опортюнисти, които си търсят каквато и да е цел, смята Оливие Роа, виден френски експерт по исляма. Те не се интересуват от Ирак. Те удрят по Запада като цяло."

Французите знаят по-добре от всички, че спасение от тероризма няма. През октомври 1983 г., когато терорист камикадзе се взриви с камиона си пред американската военноморска база в Бейрут, убивайки 241 военни, друг камион експлодира пред френската част на 5 км по-нататък, убивайки 58 френски войници. А когато поддържани от Иран шиитски радикали взеха за заложници френски граждани в Ливан в края на 80-те, молбите за освобождаването им бяха толкова унизителни, колкото и за американците.

САЩ продаваха оръжие на Иран в напразен опит да освободят заложниците. Ширак, който тогава беше премиер, все още е заподозрян, че е участвал в плащането на откупите за френските заложници.

Преди и след кампанията в Ирак французите гневят американската президентска администрация с твърденията си, че войната ще създаде хаос и подходяща почва за тероризма. Сега с вярата, че са станали жертва именно на този безпорядък, те търсят близост с която и да било група или личност, независимо дали е радикал или фундаменталист, които могат да им спечелят свободата на заложниците.

Но в собственото си обяснение за мотивите им, те не звучат нито благородно, нито наивно. Просто изплашено. А сега може би дори предпазливо. Така миналата седмица, след провала на откритите призиви французите се върнаха към по-традиционния метод на преговори, този на задкулисната дипломация.