През 1827 г. княгиня Мария Волконская, съпругата на декабриста бунтовник Сергей Волконски, изоставя семейството си, детето си и сигурния си живот в Санкт Петербург, за да се присъедини към заточения си в Сибир съпруг. Нейният биограф описва пътуването й, което по онова време се е смятало за почти непоносимо изпитание:

Дни наред шейната се носеше напред към безкрайния хоризонт. Сякаш затворена в капсула на времето, Мария бе в състояние на трескаво въодушевление. В пътуването имаше нещо нереално: недоспиване и оскъдна храна. Само от време на време спираше да смени конете и да изпие чаша горещ лимонов чай от вездесъщия меден самовар. Опияняващата скорост на шейната, теглена от три енергични коня, взимаше празните пространства в галоп. “Дий... хайде!”, викаха кочияшите и конете препускаха напред, копитата им вдигаха огромни стълбове сняг, а звънчетата на хамутите подрънкваха неуморно, предупреждавайки за приближаването на шейната...

Повече от век по-късно съкилийничка на Евгения Гинзбург чете подобно описание за пътуването на един аристократ през Урал и въздиша със завист: “А аз винаги съм си мислила, че съпругите на декабристите са понасяли най-ужасните страдания...”

През ХХ век не коне и шейни превозват затворниците с “опияняваща скорост” през сибирския сняг и никой не им налива от меден самовар чаши горещ лимонов чай на станции за смяна на конете. Княгиня Волконская може и да е плакала по време на пътуването си, но затворниците, дошли след нея, изпитват пристъп на задушаващ страх и дори ужас само при споменаването на думата етап - затворническия жаргон за транспорт. Всяко пътуване е мъчителен скок в неизвестността, раздяла с досегашните съзатворници и познатата обстановка, колкото и неприятна да е тя. И, което е още по-лошо, процесът на преместване на затворниците от нормалния в транзитния затвор и от транзитния затвор в лагера, както и от един лагер в друг, е физически изтощителен и откровено жесток. В известен смисъл това е най-необяснимият аспект на живота в "Гулаг".

За подложените на това изпитание за първи път събитието е наситено със символика. Арестуването и разпитите са нещо като посвещаване в системата, но пътуването с влак през Русия за затворниците означава географско скъсване с предишния живот и започването на нов. Във влаковете, напускащи Москва и Ленинград и поемащи на север или на изток, емоциите винаги са силни. Томас Сговио - американецът, който така и не успял да получи обратно паспорта си, си спомня какво се случило, когато влакът му потеглил за Колима:

“Влакът ни тръгна от Москва вечерта на 24 юни. Това беше началото на пътуване на изток, което щеше да продължи цял месец. Никога няма да забравя този момент. Седемдесет мъже... започнаха да плачат.”

В повечето случаи дългите пътувания се извършват на етапи. От големите градски затвори първо транспортирали зеките до влаковете с камиони, чийто вид сам по себе си илюстрирал манията за сигурност на НКВД. Отвън “черните гарвани”, както ги наричали, приличали на обикновени тежкотоварни камиони. През 30-те години отстрани често пишело “Хляб”, но по-късно започнали да използват по-изкусни хитрини. Един затворник, арестуван през 1948 г., си спомня, че пътувал в камион, на който пишело “Московски котлети”, и в друг с надпис “Зеленчуци/плодове”.

Вътрешността на камионите понякога била разделена на “два реда миниатюрни, катраненочерни, лишени от въздух клетки”, както ги описва един затворник. Според проект от 1951 г. в другите имало просто две дълги пейки, на които затворниците седяли, притиснати един към друг. Селяните и хората, транспортирани в началото на масовите депортации от прибалтийските държави и Източна Полша, срещат най-големи изпитания. Често ги натъпквали в обикновени камиони “като сардини”, както веднъж се изрази пред мен един възрастен литовец: първият затворник се разкрачвал, вторият сядал между краката на първия и разкрачвал собствените си крака и така нататък, докато камионът се напълнел. Това било особено неудобно, когато трябвало да бъдат натоварени твърде много хора, и пътуването до гарата можело да отнеме цял ден. По време на депортацията в бившите полски територии през февруари 1940 г. децата измръзвали до смърт още преди да стигнат до влаковете, а възрастните получавали сериозни измръзвания, от които ръцете и краката им никога не се възстановявали.

В провинциалните градове правилата за сигурност не са толкова строги и понякога затворниците изминават пеша разстоянието до гарата - преживяване, което им осигурява последен поглед към цивилния живот, а на цивилните - една от редките срещи със затворници. Януш Бардах си спомня изненадата си от реакцията на гражданите на Петропавловск при вида на маршируващите по улицата затворници:

По-голямата част от антуража ни бяха жени, загърнати в шалове и дълги тежки филцови палта. За мое изумление те подвикваха на пазачите: “Фашисти... Убийци... Защо не идете да се биете на фронта...” Започнаха да ги замерват със снежни топки. Няколко изстрела бяха дадени във въздуха и жените отстъпиха назад, но продължиха да ругаят и да ни следват. Хвърляха към колоната пакети, хлябове, картофи и увита в плат сланина. Една жена свали шала и палтото си и ги даде на мъж, който нямаше. Аз улових чифт вълнени ръкавици.

Това отношение има дълга традиция в Русия: Достоевски пише как по Коледа домакините изпращали на затворниците в царския затвор “причудливи хлябове, направени от най-хубавото брашно”. Но към 40-те години тези реакции вече са относително редки. На много места, особено в Магадан, гледката на вървящи по улицата затворници е нещо толкова обичайно, че не предизвиква никакъв отклик.

-----------------

,,Сега, когато ХХ век се превръща в история с всичките си ужасни престъпления и високи идеали, войни и съдебни процеси, лъжи и откровения, продължава да ни гложди усещането за останалия там неизпълнен дълг - като неплатено задължение или мъртвец, когото не предаваме на земята. Името на призрака е "Гулаг" - и тази книга, изчерпателно изследване на тема, която повечето хора се опитват да забравят, е първият опит за екзорцизъм.”

Владимир Буковски, бивш съветски дисидент

 

,,Монументална творба, която вечно ще стои като паметник на безбройните жертви на ГУЛаг и като позор на всички онези, които го отричаха.”

Збигнев Бжежински, национален съветник по сигурността на президента Джими Картър

 

,,Това е първото съвременно научно изследване на основната терористична институция на съветския режим. Книгата е забележителна не само с щателното проучване на източниците, много от които неизвестни до момента, но също и с човечното отношение към жертвите на тази напълно безчовечна институция.”Ричард Пайпс, професор по история, Емеритус, Харвардски университет

-----------------

С наближаването на 9 май и 60-годишнината от края на Втората световна война в Европа се разгаря отново спорът за ролята на съветската армия в Източна Европа, за която днес се коментира, че е прогонила нацистите, но не е донесла свобода. Полският президент Александер Квашневски призова ЕС да излезе с официална позиция по този въпрос. Няколко евродепутати от Източна Европа поискаха парламентът в Страсбург да обмисли забрана на комунистическите символи като пропагандиращи омраза и насилие. Отдавна интелектуалци в бившите съветски сателити настояват, че жестокостите на сталинизма необяснимо се премълчават на Запад, а по мащабите си те не отстъпват на делата на нацистите. По този повод предлагаме част от наградената през 2004 г. с "Пулицър" книга "Гулаг - руските лагери на смъртта" на американската изследователка и журналист Ан Епълбаум

Един от най-великите исторически епоси на нашето време! Познавачи на тази тема твърдят, че това е "творба-паметник на милионите жертви на чудовищен държавен геноцид" и безспорно много по-добра от прочутата книга ,,Архипелагът Гулаг” на Александър Солженицин отпреди 30 години.

В България книгата бе публикувана неотдавна от издателство "ЛиК".

***

"Гулаг", тази огромна мрежа от съветски концентрационни лагери, е била система за държавна репресивна политика, надмината само от холокоста. След разпадането на СССР са публикувани множество спомени и изследвания за Главное управление лагерей (съкратено "Гулаг"), но книгата на Ан Епълбаум е първата напълно документална история на съветските трудови лагери от възникването им след руската революция до разпадането им в годините на гласността.

През 1929 г. Сталин решава да развие лагерната система, използвайки принудителен труд, за да тласне напред съветската индустриализация и да експлоатира природните ресурси на слабо населените северни райони на страната. Арестувани и съдени по чудовищно абсурдни обвинения, в лагерите са изпратени политически неудобни, закъснели за работа, съпруги на осъдени, осиротели и безпризорни деца, селяни, обвинени в кулачество, "вредители" и "шпиони"… Терорът е бил поголовен и нелогичен. Изпращани са с вагони, където при нечовешки условия, без да могат да помръднат, са умирали по пътя от жажда и болести, майки на невръстни бебета са се самоубивали от отчаяние и безизходица.

Книгата е изпълнена със смразяващи разкази на преминали през лагерите и оцелели. "Гулаг" е бил държава в държавата, отделна цивилизация със свои закони, обичаи, литература, фолклор, жаргон и морал. До смъртта на Сталин през 1953 г. около 18 милиона души минават през лагерите, от тях приблизително 4.5 милиона никога не се връщат.

"Гулаг" беше незабавно призната за епохална творба в областта на съветската история. С изключителна морална сила авторката разкрива не само ужаса на тези принудително-трудови лагери, но и шокиращата глобална амнезия спрямо милионите, загинали в тях.Ан Епълбаум е член на редакционния съвет на ,,Вашингтон пост”, където води своя рубрика. Завършила е Йейл, работила е в института ,,Маршал” и е била чуждестранен редактор и заместник-редактор на ,,Спектейтър” (Лондон), кореспондент на ,,Икономист” във Варшава. Освен това тя има седмична рубрика за външна политика в списание ,,Слейт”. Нейни публикации са печатани във ,,Форин афеърс”, ,,Уолстрийт джърнъл”, ,,Ню Йорк ревю ъф букс” и други издания. Живее във Вашингтон със съпруга си и двете си деца.