Забравеният ГУЛАГ, това е новата поредица на "Дневник", която можете да проследите до четвъртък - 10 март. В нея се публикуват откъси от наградената с "Пулицър" през 2004 г. книга "ГУЛАК - руските лагери на смъртта" на американската изследователка и журналист Ан Епълбаум

За неопитния политически затворник, за младата селянка, арестувана за кражбата на самун хляб, за неподготвения полски принудителен изселник първият сблъсък с урките - кастата на професионалните престъпници в Съветския съюз - трябва да е бил объркващ, шокиращ и неразбираем.

Евгения Гинзбург среща първите криминални затворнички на кораба за Колима: Те бяха каймакът на престъпния свят: убийци и садистки, вещи във всички сексуални перверзии... без да губят време, те се заеха да тероризират и сплашват "дамите", доволни да научат, че "враговете на народа" са същества, дори още по-презрени и несретни от самите тях... Грабваха хляба ни, отмъкваха вързопите с последните ни дрипи, избутваха ни от местата, които бяхме успели да си намерим...

Докато пътува по същия маршрут, на Александър Горбатов - генерал Горбатов, съветски герой от войната, който едва ли може да се нарече страхлив човек - му открадват ботушите в трюма на парахода

"Джурма", прекосяващ Охотско море: Един от тях ме удари силно в корема и после по главата и рече дяволито: "Виж го ти него - преди два дни ми продава ботушите си, прибира парата и после отказва да ми ги даде!" И те си тръгнаха с плячката, превивайки се от смях, като спряха само за да ме набият отново, когато от чисто отчаяние ги последвах, за да си поискам обратно ботушите.

Десетки други мемоаристи описват подобни сцени. Професионалните престъпници се нахвърлят върху останалите затворници с някаква дива ярост, изхвърлят ги от койките в бараките или влаковете; крадат каквото е останало от дрехите им; викат, кълнат и ругаят. За обикновените хора поведението им изглежда крайно странно. Полският затворник Антони Екарт е ужасен от "пълната липса на задръжки от страна на урките, които извършваха на показ всички естествени функции, включително онанизма. Това изумително ги оподобяваше на маймуни, с които сякаш имаха много повече общи неща, отколкото с хората".

Мария Йофе, съпругата на прочут болшевик, също пише, че крадците правели секс открито, разхождали се голи из бараките и не изпитвали никакви чувства един към друг: "Само телата им бяха живи."

Едва след седмици или месеци в лагера непосветените външни хора започват да разбират, че престъпният свят не е еднороден, че си има своя собствена йерархия, своя система от рангове; че всъщност съществуват най-различни видове крадци. Лев Разгон обяснява: "Те се подразделяха на касти и общества, всяко със своя собствена желязна дисциплина, с множество правила и обичаи, при нарушаването на които следваше сурово наказание: в най-добрия случай изхвърляха индивида от групата, а в най-лошия го убиваха."

Полският затворник Карол Колонна-Чосновски, който се оказва единствен политически в обитаван изключително от криминални затворници северен дърводобивен лагер, също отбелязва тези различия:

В онези дни руският престъпник имаше силно класово съзнание. Всъщност за тях класата беше всичко. В тяхната йерархия големите престъпници - обиращите банки или влакове - принадлежаха към висшата класа. Гриша Чорни, шефът на лагерната мафия, беше един от тях. В противоположния край на социалната скала бяха дребните мошеници от рода на джебчиите. Големите момчета ги използваха за прислужници и пратеници и не се съобразяваха с тях. Всички останали престъпления формираха най-многолюдната средна класа, но дори и в нея имаше различия.

В много отношения това странно общество беше карикатурно копие на "нормалния" свят. В него човек можеше да открие еквивалент на всеки оттенък на човешките добродетели и недостатъци. Лесно например можеше да забележиш амбициозния човек, поел нагоре в йерархията, сноба, кариериста, измамника, както и честния и щедър човек...

На самия връх на тази йерархия са професионалните престъпници, които определят правилата за всички останали. Известни като урки, блатной или - ако принадлежат към най-висшия елит на престъпния свят - воры в законе, руските професионални престъпници живеят според цяла система от правила и обичаи, която предшества ГУЛАГ и го надживява. Те нямат абсолютно нищо общо с огромното мнозинство от обитателите на ГУЛАГ с "криминални" присъди. Така наречените обикновени криминални затворници - осъдените за дребни кражби, за нарушаване на трудовата дисциплина или за други неполитически престъпления, мразят "крадците в закона" също толкова страстно, колкото мразят политическите.

И нищо чудно: културата на "крадците в закона" е напълно различна от тази на обикновения съветски гражданин. Корените й са някъде дълбоко в престъпния подземен свят на царска Русия, в гилдиите на крадците и просяците, контролирали дребните престъпления в онази епоха. Но тя се разпространява много по-широко през първите десетилетия на съветския режим благодарение на стотиците хиляди сираци - преки жертви на революцията, гражданската война и колективизацията, успели да оцелеят първо като улични деца и после като крадци.

Към края на 20-те години, когато започва мащабното разрастване на лагерите, професионалните крадци вече са се превърнали в напълно обособена общност със строг кодекс на поведение, който категорично им забранява да имат нещо общо със съветската държава. Истинският "крадец в закона" отказва да работи, да притежава паспорт и да сътрудничи на властите по какъвто и да било начин, освен за да ги експлоатира.

В по-голямата си част образователните и превъзпитателни програми от началото на 30-те години всъщност са насочени към "крадците в закона", а не към политическите затворници. Смята се, че крадците са социално близки за разлика от политическите, които са социално опасни, и подлежат на превъзпитание. Но, изглежда, към края на 30-те години властите вече са се отказали от идеята да превъзпитават професионалните престъпници. Вместо това те започват да използват "крадците в закона" за контролиране и сплашване на останалите затворници и особено на "контрареволюционерите", които крадците инстинктивно ненавиждат.

Някъде от 1937 г. до края на войната "крадците в закона" с най-висок ранг са освободени от работа, но се грижат другите да работят. Лев Разгон казва:

Те не работеха, но получаваха пълната дажба; събираха паричен налог от всички "селяци" онези, които работеха; взимаха половината от колетите с храна и от закупеното в лагерния магазин; и най-безсрамно "прочистваха" новопристигналите, прибирайки най-хубавите им дрехи. С две думи бяха рекетьори, гангстери и членове на малка мафия. Всички обикновени криминални затворници в лагера, а те съставляваха мнозинството, ужасно ги мразеха.

Някои политически затворници намират начин да се спогодят с крадците-в-закона, особено след войната. Понякога на висшите криминални шефове им харесва да имат политически затворници за талисмани или приятели. Александър Долгун си спечелил уважението на криминалния шеф в транзитния лагер, като пребил един криминален с по-низш ранг. Отчасти пак заради победата си над криминален в юмручна схватка Марлен Кораллов - млад политически затворник, по-късно съучредител на дружество "Памет" - бил забелязан от Никола, криминалния шеф в неговия лагер, който му позволил да седи до него в бараките. Решението променило статута на Коралов в лагера, където моментално започнали да го възприемат като "протеже" на Никола и му осигурили много по-добро място за спане: "Лагерът разбра: щом бях част от тройката около Никола, значи принадлежах към лагерния елит... отношението към мен се промени мигновено."

Но в повечето случаи правилото на крадците относно политическите е абсолютно. По-висшият им статут обяснява защо са се чувствали, по думите на един криминолог, "като у дома" в лагерите: там те живеели по-добре от останалите затворници и до известна степен притежавали реална власт, с каквато не разполагали навън.

"Криминалните не са хора, пише решително Варлам Шаламов. Злодеянията, извършени от криминалните в лагерите, са безброй." Солженицин казва: "Именно този общочовешки свят, нашият свят, с неговия морал, обичаи и взаимоотношения, беше най-омразен за крадците, най-осмиван и най-остро противопоставян на техния антисоциален, противообществен кубла или клан." Анатолий Жигулин описва нагледно как точно крадците налагали "реда". Един ден, докато седял в почти празната столова, той чул двама затворници да се карат за някаква лъжица. Изведнъж Деземия, главният "заместник" на висшия "крадец в закона" в лагера, влетял през вратата:

- Какъв е тоя шум, каква е тая врява? Забранено е да се нарушава спокойствието в столовата!

- Ама той взе лъжицата ми и я смени. Моята беше здрава, а той ми върна счупена...

Ще ви накажа и двамата и ще ви помиря, изкикоти се Деземия. И направи две бързи движения с кирката си към кавгаджиите; светкавично беше извадил по едно око на всеки.