Когато в юридическият факултет на университета в Белград организираха „трибуна", т.е. дискусия за истината за Сребреница преди няколко месеца, човек можеше да изпадне в колебание кое е по-абсурдно: дали главната теза, че не е имало масово избиване и хиляди невинни жертви, а по-скоро легитимно освобождение на града от сръбските сили, или смайващото доказателство, че едно от най-интелектуалните средища в сръбската столица се е превърнало в гнездо на ултранационализъм. На излизане „слушатели" линчуваха лидерката на фонда за хуманитарно право Наташа Кандич заради „грешните" й, ненационалистически възгледи, според които с кръвта на 8000-те хиляди жертви в Сребреница е написана една от най-срамните страници в съвременната балканска история.

Тази история извади наяве нещо, което мнозина вече подозираха: колкото й да е странно, групата, която изразява пристрастия към радикални, ултранационалистически идеи, която боледува от шовинизъм и дори ксенофобия, далеч не е запазена територия за една застаряваща, отиваща си, до голяма степен неграмотна селска генерация. Обратно, между активните привърженици на радикалната партия (ултранационалистите) и социалистическата партия, както и в първите редици на появилите се неонацисти, които буйстваха преди седмица в Нови Сад, се изявяват доста млади и далеч не необразовани хора. Те се оказват очаровани от идеите на Шешел и Милошевич, според които бегълци като Ратко Младич и Радован Караджич са национални герои. Още по-невероятно е, че приемат изолационизма като по-добрата опция за бъдещето на нацията пред евентуалното й отваряне, т.е. сближаване с ЕС и недай си боже с НАТО.

Как се е стигнало до това странно и опасно развитие след бума на младежки бунтове, студентски стачки и демонстрации, които предшестваха и до голяма степен провокираха „нежните" революции в Централна и Източна Европа? Освен традиционните обяснения - мъките на прехода, тежките условия за живот, липсата на професионална и социална перспектива, невъзможността да изградиш своя личен житейски проект - в очи се набива една важна особеност: младите сърби почти не пътуват навън.

Докато България се отвори експлозивно след 1990 г. и буквално цяла една генерация, която днес е на около 35-40 години, се втурна да излиза навън, в Сърбия се случваше тъкмо обратното - тоталното затваряне. Причините са и вътрешни - избухването на конфликтите, войните на територията на бивша Югославия, и външни - санкции и визови ограничения, наложени й от околния свят.

В България първото поколение излезли навън беше повече от незаконни емигранти, които имаха изключително труден период на установяване и адаптация (спомняте ли си полетите за Куба, при които половината пътници оставаха на спирката в Канада?), следващото вече повече учеше, отколкото работеше, и разполагаше с избор от стипендии за най-престижните университети по света.

Юпи генерацията вече започна и да се връща заедно с дипломите и инвеститорите си. След падането на шенгенските ограничения за българите процесът просто стана необратим и най-нормалното нещо за всеки човек със средни доходи или собствен бизнес е да пътува поне веднъж-два пъти годишно по работа, на почивка или екскурзия в чужбина. Средният студент пък ходи на бригади в целия свят, където освен че си шлайфа езика, се учи и да си изкарва с дисциплиниран труд не само джобните, но дори и парите за цялото си следване.Външният свят не е ограничен само за богатите и средната класа, доколкото въобще я има в България. От него вкусват, макар и работейки на черно, дори най-бедните и етническите малцинства.

Свидетелство са проблемите на Испания, Холандия, Норвегия и др. с депортирането на нелегалните ни работници. И ако е вярно, че пътуването, животът навън, дори физическият труд в най-тежки условия там е един вид университет, училище по друга цивилизация, ценностна система и начин на живот, то според някои оценки в момента няколко стотин хиляди българи продължават да се учат в него, а още толкова са преминали през неговите по-кратки или дългосрочни „курсове". Освен директните финансови ползи - трансферите към дома, с които се издържат цели фамилии в най-бедните и безработни райони, това колективно излизане навън несъмнено спомага за промяната на манталитета и за необратимостта на цивилизационния избор, както обичат да го наричат политиците.

По една странна историческа ирония в Сърбия - сърцето на бивша Югославия, най-отворената и разкрепостена държава по време на т. нар. социалистически режим, която в известен смисъл беше символ на западен стандарт, с най-голям достъп до „упадъчната" култура, музика и мода - през последните 15 години е станало тъкмо обратното. Младите просто не пътуват и не познават не само света, но и най-близките си съседи. Въоръжените конфликти и войните да са едно от обясненията. Вероятно след спирането им по-непреодолима бариера издигнаха хиперинфлацията, финансовата криза, бедността. В Белград може да се видят гледките, които вече изчезнаха в София: огромни опашки от хиляди чакащи пред западните посолства, които се борят за виза всеки път, когато искат да пресекат границата.

Колкото и сложни и комплексни да са причините, те са довели до един доста неочакван резултат, отбелязан от социолози и социални антрополози. Според изследване на Института за стратегически маркетинг и проучване на медиите по поръчка на Сръбската студентска уния, цели 68% от студентите в Сърбия не са пътували в чужбина, а това означава в последните 1, 2 до 4 години. Само 32% въобще са пресичали границите във вече съзнателните си години, като това включва и съседните държави. По-голямата част от младежите никога не са стъпвали дори в страни, които някога са били част от бивша Югославия и буквално не познават съседа, за когото имат само информация от втора ръка.

Сегашните студенти нямат и желание, и илюзии за учене в чужбина - само 9% планират да продължат образованието си в друга страна. (Но споменът за доходоносното гастарбайтерство трябва да е траен - 54% смятат, че с университетската диплома ще им е по-лесно да си намерят работа в чужбина).

Затварянето на младите мозъци дава и съответните антилиберални рефлексии: според същото проучване 67% от студентите не биха искали да живеят в една стая с хомосексуалисти, 70% отхвърлят съквартирантството с албанци, 63% - с роми. Предразсъдъците се простират към другите вероизповедания въобще - 24% не желаят да делят същото пространство с хора от други религии, а 29% - дори и с инвалиди.

Казват, че младостта е период, в който се пропускат възможности. В Сърбия очевидно междувременно са пропуснати твърде много...