На 17 февруари 1856 г. умира един от най-значимите германски поети - Хайнрих Хайне. Той е роден през 1797 г. в еврейско семейство в Дюселдорф. Учи право в университетите в Гьотинген, Бон и Берлин, завършва през 1825 г., но през цялото си следване се увлича повече от литературата. В същия период се отказва от юдаизма и приема протестантизма. Това се налага, тъй като на евреите са наложени сериозни забрани и те не могат да участват в много сфери от обществения живот на германските земи. Забраните се отнасят и за преподаването в университет, което е личната амбиция на Хайне.

По-късно поетът пише, че „смяната на вярата е била неговият билет за влизане в европейската култура“. До края на живота си обаче той трябва да се бори с несъвместимите елементи от неговата германска и еврейска идентичност. Хайне е най-известен с лиричната си поезия, като голяма част от ранните му творби са превърнати в песни от композитори като Роберт Шуман, Рихард Вагнер, Франц Шуберт, Феликс Менделсон, Хуго Волф и Йоханес Брамс. През XX век традицията е продължена от Ханс Вернер Хенце и Лорд Бернерс. Хайне прави поетичния си дебют през 1821 г. със сборник, озаглавен просто „Поеми“.

Несподелената му любов към братовчедките му Амалия и Тереза е вдъхновение за някои от най-добрите му стихотворения. През 1831 г. Хайне заминава за Париж, където се сближава със социалистите утописти, последователи на граф Сен-Симон. До края на живота си той живее във Франция, а германските власти забраняват творбите му, тъй като ги свързват с бунтовното движение „Млада Германия“. И от дистанция Хайне не спира да коментира обществото и политиката в родната си страна и през 1844 г. публикува „Германия. Зимна приказка“ във в. „Напред“, издаван от Карл Маркс.

Последните осем години от живота си поетът прекарва на легло. Умира в Париж и е погребан в гробището на Монмартър. Творбите му са сред горените от нацистите по време на публичните аутодафета през 30-те години.