На 16 февруари 2006 г. президентът Джордж Буш събра няколко висши държавни служители, сред които вицепрезидентът Дик Чейни, за да обсъдят трите хиляди часа с видеоматериали със Саддам Хюсеин и двата милиона секретни документа, които бяха пленени след началото на войната в Ирак. Само около 3% от тези документи и видеоматериали са преведени и анализирани досега. Президентът нареди да бъдат ускорени преводът и анализът на документите, но последва съпротива от неочаквано място. Джон Негропонте, директорът на Националната разузнавателна служба на САЩ, заяви, че документите са интересни само за историята, но не и за разузнаването и не биха променили с нищо мнението на хората за оръжията за масово поразяване на предвоенния режим в Ирак. Това едва ли е вярно.

На 13 април 2003 г., четири дни след падането на Багдад, във в. "Сан Франциско кроникъл" се появи статия от Робърт Колиър за документи, намерени в иракската Държавна сигурност. Според тях петима иракски агенти завършили на 15 септември 2002 г. двуседмичен курс по подслушване и наблюдение в Специалния център за обучение на… руското външно разузнаване! Трима от агентите завършили курс по фототехника и оптически средства, а двама - по акустични средства за наблюдение. Всички били прилежно снабдени с официални  свидетелства с герба на Руската федерация и с печата на руското външно разузнаване. Тази информация била потвърдена от руските власти, но с уговорката, че обучението не било с военни цели, а за борба с тероризма и престъпността. Ясно е обаче точно обратното - обучението е било по шпионаж, а уменията вероятно са били използвани срещу войските на коалицията, която свали Саддам Хюсеин. А това със сигурност не са документи, интересни само за историята, както твърди г-н Негропонте.

Може би затова той рязко смени позицията си и отново се противопоставя на превода на документите, но с друг аргумент - те са толкова важни, че не е възможно да бъдат разсекретени. В средата на март Негропонте заяви пред "Фокс нюз": “Тъй като документите съдържат чувствителна и потенциално вредна информация, би било неразумно те да бъдат публикувани без внимателен подбор.” Това изявление предизвиква два въпроса - ако документите са толкова важни, защо досега службата на г-н Негропонте е използвала само 3% от тях и за кого точно документите са вредни?

Бих искал да припомня, че в началото на декември 2002 г. в Багдад пристигнаха Евгений Примаков и генералите от запаса Владислав Ачалов и Игор Малцев. Г-н Примаков е достатъчно известна фигура, може би само трябва да се добави, че е близък приятел на иракският диктатор. Ген. Ачалов е бивш зам.-министър на отбраната на СССР, а ген. Малцев - бивш началник-щаб на Противовъздушната отбрана на СССР. Кариерата и на двамата приключи през 1991, когато подкрепиха преврата срещу Горбачов. Тримата напуснаха Ирак в средата на март 2003, т.е. непосредствено преди войната. Интересно е какви са били заниманията им в онова напрегнато време.

Според генерал Йон Михай Пачепа, някогашен директор на отдела за външна информация на "Секуритате" (разузнаването), избягал в САЩ през лятото на 1978 г., те са  помогнали в изнасянето на прословутите оръжия за масово поразяване, които не бяха намерени, а това злепостави американските власти и хвърли сянка върху освобождението на Ирак. Той твърди, че е бил приложен планът “Сариндар” (”авариен изход” на румънски), разработен от комунистическите тайни служби за унищожаване/изнасяне на ОМП на диктаторските режими в третия свят, за да не бъдат намерени от “империалистите”. Генералът твърди, че лично е използвал този план за унищожаване на химическите оръжия на Кадафи, поради което последният вече е добре дошъл да си разпъне шатрата в Брюксел. Ген. Пачепа в продължение на десетки години е работил с най-важните тайни на Чаушеску и оттам - с  много от съветските тайни, и сигурно знае какво говори.

Явно доволен от себе си, ген. Ачалов заяви в Москва в началото на април 2003:  “Не летях до Багдад, за да пия кафе.” Може би в неразгласените документи има данни за изнасянето/унищожаването на иракските ОМП, както и друга любопитна информация за дългото и ползотворно сътрудничество на руснаците със Саддам Хюсеин? И на кого точно г-н Негропонте не иска да навреди - може би на руското ръководство, на което сега  Вашингтон разчита при заплетения ирански ядрен възел? Ако това е вярно, когато документите бъдат публикувани, те наистина ще бъдат история.