Южна Африка вече започва да се подготвя за оттеглянето от власт на Табо Мбеки, втория президент на страната след края на ерата на апартейда. Именно затова моментът е особено подходящ да погледнем назад и да направим оценка на нашите постижения, да отбележим нашите пропуски и може би да видим кои елементи от нашия преход към демокрация могат да бъдат приложени другаде. Това обаче е упражнение, което ние в Южна Африка не сме свикнали да правим. Приемаме като даденост забележителните постижения и не ги оценяваме по заслуга. В резултат на това сме склонни да търсим невидима сянка зад всеки слънчев лъч и да смятаме, че нашите постижения имат смисъл само за самите нас.

Светът все още не е оценил напълно южноафриканския относително мирен преход от репресии към демокрация. И те, и ние помним първите дни от прехвърлянето на властта в ръцете на черното мнозинство, когато повечето хора смятаха, че в страната ще настане расистка кървава баня. Това беше едно отчаяно време, кратко, но дълбоко заседнало в спомените ни, когато безразборните убийства във влакове, таксита и автобуси бяха нещо обичайно; едно време на кланета на редовни интервали – Себокенг, Токоза, Бишо, Бойпатонг и в Квазулу Натал благодарение на кървавото съперничество между Африканския национален конгрес и етническата зулуска партия "Инката".

В много случаи изглеждаше, че Южна Африка е на път да се срине. Но катастрофата беше избегната. Вместо това светът беше учуден и респектиран от гледката на дългите опашки южноафриканци от всички раси, които мирно чакаха пред избирателните секции на 27 април 1994 г. Разбира се, част от успеха на прехода в Южна Африка се дължи на едно чудо, на един морален колос като Нелсън Мандела, чието спокойствие и далновидност, както и статутът му на икона на прошката, съчувствието, великодушието и помирението накара всички хора по света да ни завиждат. Ние бяхме благословени, че точно той поведе страната към нейното възраждане. Трябва също така да благодарим на Фредерик де Клерк, последния властник на умиращия режим на апартейда, който демонстрира морална смелост, като даде ход на нашата освободителна революция. Обикновените южноафриканци също могат да бъдат горди от себе си, тъй като точно техните самодисциплина, скромност и способност да прощават предотвратиха кървавата баня. Именно техният пример може да послужи като модел за други части на света, които имат подобни проблеми.

Ние, и особено белите южноафриканци, бяхме склонни да не приемаме нашата Комисия за истина и помирение, която даваше възможност на извършилите престъпления по времето на апартейда да признаят открито делата си и така да избегнат съдебно преследване. Истината, а не наказанието, трябваше да донесе изцеление. Почти навсякъде по света на комисията се гледа с респект и тя може да послужи като мярка за оценка да усилията за прехода от диктатура към демокрация.

Да, комисията правеше грешки, както се случва с всички човешки начинания. Но тя беше забележителна институция, тъй като всички очакваха идването на власт на черно правителство да даде сигнал за началото на една оргия на отмъщението и възмездието срещу белите за всички несгоди, които черните южноафриканци са търпели от колониални времена до ерата на апартейда. Вместо това светът аплодираше благородството на духа, показвано всеки ден пред комисията, докато жертвите на ужасните жестокости прощаваха на своите мъчители и дори понякога ги прегръщаха. Всички южноафриканци бяха травматизирани от апартейда. Комисията помогна да бъдат отворени незараснали рани и да бъдат почистени, за да може всички жители на Южна Африка да бъдат излекувани.

Лесно е да бъде приета работата на комисията като даденост, докато някой погледне към Близкия изток и хаоса в Ирак, където отмъщението, отплатата и ответните удари подхранват един нескончаем цикъл от насилие. Вместо това Южна Африка беше спасена от ужасите на геноцида като в Руанда, или от безконечния конфликт, обхванал Шри Ланка, Бурунди, Судан, Кот д'Ивоар и много други страни. Горчивите истини, които бяха изказани пред комисията, обаче извлякоха отровата от нашата политическа сцена. Това е един урок, от които другите страни с подобни проблеми трябва да се поучат.

Урокът на южноафриканския преход е, че разделената страна няма бъдеще, ако настоява да продължи напред без истина и прошка. Руският преход към демокрация започна почти по същото време с нашия. Берлинската стена падна през ноември 1989 г., Нелсън Мандела беше освободен от затвора през февруари 1990 г. Но какво се случва в Русия днес – организираната престъпност властва, а конфликтът в Чечения продължава, което пък прави южноафриканския преход към демокрация да прилича на неделен училищен пикник. Като избягват да кажат на глас истината за съветското минало, руснаците трупат проблеми за бъдещето.

Престъплението никога не може просто да бъде забравено. Политическите престъпления не избледняват. Ние не сме забравили както беше сторено с обикновените чернокожи в името на апартейда. Вместо това благодарение на Комисията за истина и помирение ние знаем много повече за целия ужас на тази епоха, отколкото бихме научили, ако преследвахме хората или просто се бяхме опитали да обърнем страницата. Всъщност истината ни освободи, за да постигнем мир със самите себе си. Паметта и прошката позволиха да оставим нашите кошмари в миналото. Дълбоко се надявам, че иракчаните и другите народи, преследвани от миналото си, могат да намерят начин да живеят в мир, като намерят душевния мир.

 

Архиепископ Дезмънд Туту е носител на Нобелова награда за мир. Статията е предоставена от Project Syndicate.