Западът подкрепя независимостта на населената предимно сетничски албанци област, но настоява, че Косово няма да създаде прецедент. Останалите сепаратистки райони по света не са съгласни. Ето някои от тези, които може да проявят интерес към косовския случай:

Приднестровието, малък отрязък земя край р. Днестър, се отцепи от Молдова през септември 1990 г. Кратка война отне живота на стотици, преди Русия да се намеси. Населението на района е от 550 хиляди души, предимно рускоезични славяни, които настояват за независимост заради опасения, че румънскоезичното мнозинство на Молдова някой ден ще се присъедини към разположената на юг Румъния. Около 1200 руски военнослужещи продължават да присъстват в областта. Приднестровието заема една осма от територията на Молдова, но там е разположена по-голямата част от индустриалната база на Молдова.

Абхазия, която е дом на 200 хиляди души, е разположена като в сандвич между Черно море и планинската верига Кавказ и в миналото беше популярна туристическа дестинация. През 1992-1993г. води война срещу Грузия и сега ефективно се самоуправлява. Абхазия беше изолирана години наред след войната, но оттогава създаде тесни отношения с Русия, която предостави на жителите на Абхазия паспорти и пенсии.

Южна Осетия води борби за освобождаването си от грузинска власт в началото на 90-те години. Беше подписано примирие, но насилието заплашва да бъде подновено. И в двата района Русия е изпратила умиротворители.

Спорадичните сблъсъци в Нагорни Карабах между азерите и местните етнически арменски сили започнаха през 1998г., като до 1992г. прераснаха в широкомащабни сражения между силите на Азербайджан и военни части от Армения. Загинаха около 35 хиляди души, а стотици хиляди избягаха, преди през 1994г. да бъде подписано примирие. Областта остава част от Азербайджан, но е контролирана от арменските сили. Важен петролопровод на "Бритиш петролиъм", свързващ петролни находища на Азербайджан в Каспийско море със световните пазари, минава само на няколко километра от зоната на конфликта.

В отдалечената източна провинция Папуа, активисти водят от над 30 години кампания, целяща отцепването на района от Индонезия, а от десетилетия продължава лековъоръженият бунт в индонезийската провинция. Критиците твърдят, че недоволството се подхранва от случаите на тормоз от страна на военните и насправедливостите при разпределението на благата, произхождащи от богатството на минерали и газ на източната провинция.

Баското сепаратистко движение ЕТА прекара последните четири десетилетия в борба за независима баска държава в Северна Испания и Югозападна Франция, причинявайки смъртта на над 800 души. В полуавтономния баски регион в Северна Испания живеят 2,1 милиона души. Над 750 предполагаеми членове на ЕТА са били задържани от 2000г. насам. Организацията обяви примирие миналата година, но испанското правителство прекъсна мирните преговори през декември същата година, след като ЕТА осъществи бомбен атентат на летището в Мадрид, при който загинаха двама души.

Около 20 милиона кюрди, които определят себе си като най-голямото малцинство без държава в света, са пръснати в района между Северен Ирак, Сирия, Иран и Турция. По-голямата част от тях живеят в Югоизточна Турция, където бунтовниците от Кюрдската работническа партия (ПКК) водят сражения с правителствените сили от 1984г. При сблъсъците са загинали над 30 хиляди души. През 1999г. беше обявено примирие, но

стълкновенията се подновиха през 2004г. Турция се страхува, че кюрдите в Северен Ирак имат намерения да основат своя собствена държава, като по този начин предизвикат напрежения и сред турските кюрди.

Сепаратисткият Фронт Полисарио в Западна Сахара води лековъоръжена война за независимост, след като Мароко анексира пустинната територия след оттеглянето на колониалната власт на Мадрид през 1975 г. Военнослужещи от ООН следят неспокойния мир след обявяването на примирие през 1991г. Това е най-старият  териториален спор в Африка за район земя с големината на Великобритания, населен от 260 хиляди души. Споразумението за прекратяване на огъня, подписано с посредничеството на ООН през 1991г., предвижда организирането на референдум за съдбата на района, но допитването така и не бе осъществено, а сега Мароко изключва тази възможност с аргумент, че автономията е максималното, което може да предложи.