На 28 май 1912 г. умира Пенчо Славейков, един от най-изтъкнатите български поети от края на XIX и началото на XX век. Роден през 1866 г. в Трявна, той е най-малкият син на видния възрожденски поет, а след освобождението и политик Петко Славейков. Учи в родния си град, в Стара Загора, София и Пловдив. През 1884 г. се разболява тежко и въпреки продължителното лечение и зад граница - в Лайпциг, Берлин и Париж, остава с поражения за цял живот - ходи с бастун и говори трудно. Лек намира в литературата, като в началото твори под въздействието на Хенрик Ибсен, Фридрих Ницше и Хайнрих Хайне, но постепеннно, през 90-те години, изгражда собствен стил. Сътрудничи на сп. "Мисъл" и "Българска сбирка", а през 1892 г. заминава за Лайпциг, за да учи философия. Там написва поемите "Ралица", "Бойко", "Неразделни", първите глави на епопеята "Кървава песен" и много от миниатюрите в "Сън за щастие". В началото на XX век е поддиректор (1901-1909 г.) и директор (1909-1911 г.) на Народната библиотека и директор на Народния театър (1908-1909 г.). Смъртта го застига в чужбина - в Брунате, недалеч от Лаго ди Комо, Северна Италия. Погребан е в местното гробище, а костите му са пренесени в България през 1921 г.