"Търси се: обигран в международните отношения, със сериозни връзки в политическите среди от двете страни на Атлантика, задълбочени познания за развитието на Русия и международните конфликти в периода след края на студената война, готовност за компромиси, способност за вземане на решения в трудни ситуации, безупречна репутация, за предпочитане мъж. Работа: шеф без особени правомощия на продължаваща да търси идентичността си 60-годишна организация от 26 държави, включително най-големите военни сили на планетата. Мандат: около 5 години, съвпадащи с безпрецедентна за цялата история на организацията икономическа криза, т.е. "парите са все по-малко, оправяйте се".

Разбира се, няма да видите такава обява в нито едно издание или HR агенция по света, но тя е поставена на масата на голямата политика в Европа и Северна Америка. Защото става дума за избора на новия генерален секретар на НАТО, призван да замести на поста холандеца Яп де Хоп Схефер, чийто мандат изтича на 31 юли.

Официално краен срок за посочване на наследника няма. Неофициално съществува негласен консенсус, че това трябва да се случи преди юбилейната среща в началото на април на границата на Франция и Германия - в Страсбург и Кил. Тогава Северноатлантическият алианс ще отпразнува 60 години от основаването си и сред фойерверките ще набележи приоритетите си за действие през следващите десетилетия.

което беше потвърдено за пореден път миналата седмица от говорителя на алианса Джеймс Апатурай на брифинг в централата на организацията в Брюксел. Кандидатурите се обсъждат както на ниво посланици, така и в по-общ контекст - от премиери и министри на отбраната по време на техните работни и официални срещи. Не е прието отделните държави да застават открито зад своите кандидати. Две неща обаче са сигурни - генералният секретар не може да е американец, но и не може да бъде одобрен без благословията на Вашингтон. Още със създаването на алианса е наложено ясно разграничение - политическият лидер е европеец, а военният - американец, като принципът се спазва неотклонно. Генералният секретар се избира с консенсус, което при 26 страни членки е все по-сложно, а непрекъснато се вадят и най-неочаквани изисквания. Норвегия например недвусмислено обяви, че няма да подкрепи кандидат от държава, застанала зад американската инвазия в Ирак (това автоматично изключва датския премиер Андрес Фог Расмусен). Франция пък, която възнамерява на срещата през април официално да се върне във военните структури на НАТО, настоява той "да говори езика на Молиер".

С наближаването на априлската среща активността в политическите кабинети в Европа видимо се засилва, а в медиите се пускат все повече имена. В много от случаите става дума за обикновено вдигане на шум и отвличане на вниманието от вярната следа, тъй като практиката показва, че

През 1995 г., когато Вашингтон блокира кандидатурата на бившия холандски премиер Рууд Люберс, медиите активно спрягат за бъдещ генерален секретар датчанина Уфе Елеман-Йенсен. Той пък е бойкотиран от Франция и накрая постът бива зает най-неочаквано от испанеца Хавиер Солана, предложен "полунашега" от тогавашния испански посланик в алианса Карлос де Каса Миранда. Парадоксално, през 80-те години Солана е сред най-гласовитите противници на влизането на страната си в алианса и на приемането на американски бази. През 1999 г. за негов наследник са сочени белгиец, германец и двама британци и накрая печели лорд Джордж Робъртсън, чието име почти отсъства от медиите. През 2003 г. кандидатите са италианец, норвежец, португалец и датчанин. Печели Яп де Хоп Схефер от Холандия.

След няколко седмици ще разберем дали този политически спектакъл отново ще се повтори. Засега фаворитите са двама - Расмусен и полският външен министър Радослав Шикорски. За амбициите на поляка се говори още от миналата година, датчанинът излезе на преден план през последните седмици. Расмусен публично отрича намеренията си да се мести от Копенхаген в Брюксел, което обаче не му пречи да сондира зад кулисите и да лобира активно, както стана по време на светкавичния му еднодневен тур в Берлин и Лондон миналата седмица. Приемлив за Вашингтон, той има още един плюс - владее френски език, вторият официален за алианса.

Шикорски пък залага на добрите си връзки в САЩ и Великобритания (възпитаник на Оксфорд, британски военен кореспондент в Афганистан и Ангола през 80-те години) и на активната позиция на страната си в НАТО за операцията в Афганистан и в отношенията с Русия. Кандидатурата му беше косвено подкрепена от американския посланик в алианса Кърт Волкър, който в началото на месеца заяви през агенция "Блумбърг", че "САЩ са отворени за идеята източноевропеец да оглави НАТО". Самият Шикорски пък беше казал малко по-рано пред германския вестник "Велт", че "десет години след влизането ни в алианса е нормално да бъдат взети предвид кандидатури и от този регион". Смята се, че за полския външен министър във Вашингтон активно лобира Збигнев Бжежински, съветник на новия американски президент Барак Обама.

На този фон официално издигнатата кандидатура на бившия български външен министър

Макар и емоционално свързан с алианса от началото на 90-те години, той не разполага със солидно лоби зад граница, а за негово нещастие освен това идва от страна, за която на Запад се коментира, че малцина в НАТО имат желание да споделят тайните си, опасявайки се, че те ще потекат по все още съществуващите канали към Москва. Откритото издигане на кандидатурата му от правителството пък беше отчетено като дипломатически гаф.

В медиите се въртят още няколко имена - канадците Питър Маккей и Джон Манли, норвежците Йонас Гар Стьоре и Ане-Грете Стром-Ериксен, британецът Дез Браун, чехът Александър Вондра, словенецът Янез Янша. Всички те по едни или други причини засега са определяни като аутсайдери, но на финалната права ситуацията може и да се промени.

Който и да оглави НАТО след Яп де Хоп Схефер обаче ще се сблъска с изключително тежки предизвикателства - мироналагащата мисия в Афганистан, която върви все по-трудно, отношенията с Русия, изострили се изключително поради казусите Украйна и Грузия, продължаване на разширяването на алианса, преформулирането на целите за нагаждане към динамично променящите се реалности в света и още, и още. А да не забравяме и завръщането на Франция във военните структури на НАТО, което неминуемо ще промени баланса, съществуващ от 1966 г. досега.

Хейстингс Исмей (Великобритания) - април 1952 г. - май 1957 г.

Пол-Анри Спаак (Белгия) - май 1957 г. - април 1961 г.

Дирк Стикер (Холандия) - април 1961 г. - август 1964 г.

Манлио Брозио (Италия) - август 1964 г. - октомври 1971 г.

Йозеф Лунс (Холандия) - октомври 1971 г. - юни 1984 г.

Питър Карингтън (Великобритания) - юни 1984 г. - юли 1988 г.

Манфред Вьорнер (Германия) - юли 1988 г. - август 1994 г.

Вили Клаас (Белгия) - октомври 1994 г. - октомври 1995 г.

Хавиер Солана (Испания) - декември 1995 - октомври 1999 г.

Джордж Робъртсън (Великобритания) - октомври 1999 - декември 2003 г.

Яп де Хоп Схефер (Холандия) - януари 2004 г. - юли 2009 г.

*както и трима и.д. ген. секретари през 1994 г., 1995 г. и 2003 г.