Дали войните в Ирак и Афганистан не се пренасят у дома? Това е въпросът, който много американци си задават след стрелбата във военната база "Форт Худ", Тексас. Там в четвъртък психиатър (39-годишният майор Нидал Малик Хасан, американски гражданин, син на палестински емигранти), на когото му предстои мисия в Афганистан, уби 13 души и рани 30. Сега ФБР и криминалната разследваща дивизия на армията се опитват да установят точните мотиви за най-тежкия инцидент в база на собствена територия.

Но за много лекари, работещи с ветерани, и за самата военна общност случилото се във "Форт Худ" е всичко друго, но не и изненада. Отдавна огранизации като "Американски ветерани от Ирак и Афганистан" и "Ветерани за Америка" предупреждават, че с два дълги асиметрични конфликта, изискващи чести мисии с продължителност до 15 месеца, войниците са изложени на огромен стрес, а самите въоръжени сили са на ръба на колапса. А по ирония стрелбата във "Форт Худ" е дело не на войник, страдащ от посттравматичен стрес, а на психиатър, който трябва да лекува от него.

Историята на майор Хасан, макар и не типична, казва много за състоянието на американската армия след девет години война срещу тероризма. Преди 11 септември 2001 г. той подписва договор за стипендия и поемане на разходите за обучението като лекар в замяна на години служба (обикновено става дума за шест години работа след завършване, т.е. общо около дванайсет). След инвазиите в Афганистан и Ирак Хасан се оплаква от негативното отношение към него като мюсюлманин, а в един момент дори наема адвокат, за да се освободи от договора. Армията обаче много рядко се съгласява на това – разходите за образованието на лекар в САЩ могат да възлизат на около 200 000 - 300 000 долара, а професията е във вечен недостиг. Така майор Хасан остава на служба въпреки несъгласието си с водените войни.      

През юни тази година той е преместен във "Форт Худ" - един от най-натоварените постове на американската армия. От малко над пет хилядите убити американски войници в Ирак и Афганистан 550, т.е. около десет процента, всъщност са тръгнали от тази база. Десет самоубийства са регистрирани от началото на годината, общо 75 от началото на инвазията в Ирак.

Разрастващият се феномен на посттравматичен стрес (рosttraumatic stress disorder, или накратко PTSD) отдавна е повод за безпокойство. През 2008 г. 128 са регистрираните самоубийства сред служещи - абсолютен връх от 1980 г. насам, откакто се води статистката. 117 е броят им през тази година. От 2003 г. до март 2009 г. броят на диагностицираните като алкохолици завърнали се от мисии военни е скочил от 6.1 на 11.4 на 1000 души. Според изследване от Станфордския университет числото на страдащите от посттравматичен стрес сред ветераните от Афганистан и Ирак се очаква да е с около 35% по-високо от виетнамската и Втората световна война. Статистиката показва, че до момента почти два милиона са участвали във войната срещу тероризма, макар и не всички от тях да са били в битка.

След инвазията на САЩ в Афганистан през 2002 г. във "Форт Браг", Северна Каролина, в рамките на шест седмици четири военни съпруги бяха убити от съпрузите си. Трима от тях са от специалните части, завърнали се скоро от мисия. Преди това по време на виетнамската война "Форт Браг" бе арена и на едно от най-ужасните убийства в съвременната американска история. През 1970 г. капитан Джефри Макдоналд, полеви хирург към зелените барети, наръгва до смърт бременната си съпруга и двете им дъщери, съответно на пет и на две години.

След медийния шум през 2002 г. около убийствата във "Форт Браг" армията промени реда за реинтеграция на войници, прибиращи се от военни зони. Те първо попълват лист с въпроси, наречен саркастично "Не-убивай-жена-си-въпросник", където са питани дали са видели смърт, изпадали ли са в депресия или в паника и т.н. Отговорите после са оценявани от психиатър. Цяла седмица след завръщането си войниците трябва да ходят на работа, но не за да свършат реално нещо, а за да влязат отново в нормален, мирен ритъм. Едва след това идва заслужената отпуска.   

Офицери и подофицери са обучени да следят за симптоми. Съпругите също получават информация как да действат и са консултирани дори по такива въпроси дали да е добра идея да си сменят прическата преди завръщането ("Да. Вашият съпруг трябва да е наясно, че животът продължава в негово отсъствие", твърди един от наръчниците.) 

Въпреки това лекари и генерали са единодушни, че трябва да бъдат полагани още много усилия. Проблемът е, че въпреки че е известно от древността (агресията на Ахил след смъртта на Патрокъл например), психическото разтройство още не е истински разбрано. Не всеки войник, който е бил в битка и видял смърт, развива PTSD и не всеки, диагностициран с PTSD, е опасен за себе си и околните. Понякога го развиват хора, които не са напускали базите. Но няма и окончателно излекуване, в най-добрия случай страдащият се научава да конфронтира страховете си, да си прости непростимите неща и да продължи нататък. 

Най-просто PTSD може да бъде обяснен като състояние на страх, агресия или психическа блокада след травмираща ситуация. Докато още са във военна зона, много от войниците потискат симптомите и обикновено чак след шест месеца или дори след години започват да страдат от депресия, кошмари, силни физически реакции към ситуации, напомнящи им случилото се.

 "Не можех да се насиля да отида на погребението на капитана си. Просто не мога да приема, че бе убит седмица преди да се завърнем от Ирак. Не желая да осъзная, не желая да мисля какво се случи. Просто съм го изключила",  каза ми веднъж момиче с две бойни мисии зад гърба си. Друг сержант, когото познавам, награден с "Пурпурно сърце" и преживял цяла година физиотерапия, за да проходи отново, не може да се привърже към нищо и никого. Но постоянно показва десния си крак, сглобен парче по парче от хирурзите, на когото иска и на когото не иска да го види, където трябва и където не трябва, може би и за да увери сам себе си, че всичко е наред. Познавам и съпруги, които не питат мъжете си, дори когато са пияни, какво са правили на война, защото се страхуват и от отговорите, и от реакциите.

Огромният брой на диагностицираните ветерани от войните в Ирак и Афганистан идва, от една страна, от характера на конфликтите – без ясно разграничение между противник и мирно население, рядко с класически битки за сметка на малки схватки лице в лице. От друга страна, много от тях са били на мисия вече за втори, трети, четвърти или пети път. В този стресов режим често лични отношения, любов и приятелства не издържат. А ако психиатрите са сигурни в едно, то е, че социалната среда и подкрепа са решаващи за това дали PTSD ще бъде преодолян.

Дългото разследване във "Форт Браг" през 2002 г. на убийствата на военни съпруги заключи, че и четирите брака от дълго време са били разклатени. Но натрупаната агресия и психическа преумора от войната са спомогнали за престъпването на чертата, от която няма връщане назад.         

 Майор Хасан, стрелецът във "Форт Худ", никога не е бил на военна мисия. Като част от новата стратегия на армията той е трябвало да бъде изпратен в Афганистан, за да работи от възможно най-рано с войниците. Сега експертите спорят дали е възможно да има вторичен PTSD, т.е. майор Хасан да е бил психически засегнат от дългите часове терапии с хора, които никога няма бъдат себе си. Според коментара на известния американски психиатър Дейл Арчър пред Си Ен Ен стрелецът по всяка вероятност отдавна е страдал от депресия, която е намерила израз във вманиачаването му в истинската или въображаемата дискриминация спрямо него като мюсюлманин. "Въпросът е, че тези симптоми са видими и никой от висшестоящите не им е обърнал внимание", допълни той. Може би защото с толкова много случаи за лекуване никой няма време да обърне внимание на лекуващия.        

В момента всички бази на американската армия са в повишена бойна готовност и военна полиция патрулира около ресторантите и магазините там, за да възвърне чувството на сигурност. В Белия дом президентът Барак Обама пък трябва да реши дали да изпрати в Афганистан допълнителни 40 хил.души от армия, чиито войници са вече на предела на силите си. А много ветерани у дома трябва да се изправят пред по-страшния враг – този, който е в главите им.