"Словакия е най-независимата страна на света... Нищо не зависи от нас." Този стар виц, от една страна, отговаря на шеговитата природа на словаците, от друга - издава ниското ни самочувствие, все пак нашата държава е още доста млада.

През ноември 1989 г. на кормилото тогавашната Чехословашка социалистическа република седяха старите комунистически хардлайнери, които дойдоха на власт през 1968 г. след потъпкването на Пражката пролет. За тях Михаил Горбачов с неговите гласност и перестройка беше архивраг. Те наблюдаваха със страх какво се случваше в Полша, Унгария и ГДР.

В чехословашката революция

Те искаха училищна реформа, демокрация и свободно пътуване в чужбина. За начало на революцията се смята 17 ноември 1989 г., когато хиляди пражки студенти демонстрираха в града. Правителството прати срещу тях полиция. Демонстрантите бяха бити и арестувани. Бруталността на полицията мобилизира народа. Скоро започнаха големи демонстрации в много градове. Основаха се нови демократични организации - "Граждански форум"  в Чехия и "Общественост срещу насилието" в Словакия. Исканията на демонстрантите ставаха все по-големи и по-смели. Не след дълго в конституцията беше отменена водещата роля на комунистическата партия. Няколко седмици по-късно правителството капитулира.

Понеже промяната беше проведена относително мирно, тя беше наречена кадифена (в Чехия) и нежна (в Словакия). Днес обаче знаем, че всичко можеше да се случи иначе. В комунистическото правителство имаше хора, които искаха да потушат размириците с оръжие. Дори въоръжената народна милиция беше мобилизирана и изпратена в Прага. Горбачов обаче беше отказал помощ и то се страхуваше да направи нещо без съветска подкрепа срещу огромния брой демонстранти. През юни 1990 г. се проведоха първите свободни избори след 44 години, които бяха спечелени от "Гражданския форум" и "Общественост срещу насилието".

Ние преживяхме

лоши политически и икономически решения, гигантска безработица и инфлация, повишена престъпност, национализъм... Особено изострена беше ситуацията между Чехия и Словакия. Досегашната федерация вече не беше достатъчна. Чешката икономическа рецепта увреждаше словашката част на държавата.

Дотогава Словакия развиваше предимно тежка индустрия, а Чехия - лека промишленост. Словашката продукция внезапно изгуби старите пазари в социалистическите държави и не успя да намери нови. Предприятията фалираха. Силно развитата чехословашка оръжейна индустрия се измести от Словакия към Чехия.

През юни 1992 г. се състояха избори. В Чехия ги спечели Вацлав Клаус с консервативната Гражданско-демократична партия, а в Словакия - популистът Владимир Мечиар и неговото "Движение за демократична Словакия". Двамата десни политици не намериха общ език. Единственото решение, което виждаха, беше бързо разделяне на републиката. Така на 1 януари 1993 г. възникна самостоятелна Словакия.

населението остана извън играта. Според статистиката повечето словаци тогава бяха против него.  Никой политик обаче не ги попита. За повечето хора разделянето не беше повод за празнуване, а голямо разочарование. Въпреки това, като гледаха какво става в Югославия, бяха доволни поне от това, че всичко мина мирно. С течение на времето повечето словаци промениха мнението си за разделянето и днес го одобряват.

Началните години на самостоятелната словашка държава въобще не бяха спокойни. Премиерът Мечиар скоро престана да е любимец на народа. По негово време държавната собственост беше поделена от подчинените му и икономиката се срина. Мечиар дори беше подозиран, че е използвал тайните служби и подземния свят за засилване на мощта си. Страната изпадна в международна изолация и беше заплашена да не бъде приета в НАТО и ЕС.

Едва на изборите през 1998 г. опозицията събори управлението на Мечиар. Тогава беше направена голяма коалиция между левите и десните начело с Микулаш Дзуринда, която трябваше да проведе необходимите реформи.  Истинското реформиране всъщност започна едва след четири години по време на второто, този път изцяло дясноориентирано управление на Дзуринда. В него за първи път имаше и представители на унгарското малцинство. Това правителство осъществи множество реформи, особено в данъчната сфера, в пенсионната и здравната система. Благодарение на държавната подкрепа на чуждестранните предприемачи в Словакия дойдоха големи инвеститори преди всичко от автоиндустрията - "Фолксваген", "Пежо", "Киа". Приватизирани бяха стратегическите държавни предприятия. Така от грозното патенце на Европа ние се превърнахме в страна за пример. През 2004 г. Словакия стана член на НАТО и ЕС.

Въпреки възхода на страната в края на мандата си управлението на Дзуринда стана твърде непопулярно заради подозрения за корупция и авторитарност. През 2006 г. Дзуринда беше сменен от младия Роберт Фицо и неговата партия "Смер" ("Посока"). В сегашното ляво управление са и националистите, и (след осемгодишна пауза) партията на Мечиар. За щастие левите не промениха реформите на предшествениците си, като изключим здравната сфера. Навремето Дзуринда закри нерентабилните и излишни болници и въведе потребителска такса при всяко посещение при лекар и престой в клиника. Правителството на Фицо отмени само потребителската такса.

В началото на тази година

което всъщност си беше цел на Дзуринда. Европейската валута беше приета доста добре от словаците. Наистина в началото имаше поскъпване, но съвсем не голямо. Така изглежда набързо историята на прехода в Словакия.  Нашата революция наистина беше нежна, особено към комунистите. Никое от бившите партийни величия не отиде на съд, днес те и наследниците им са предприемачи. Хората от комунистическите тайни служби продължават да работят в държавния апарат. На сегашния премиер принадлежи фразата, че не бил забелязал революцията през 1989 г., както и че всичко трябва да се забрави и прости. Естествено за жертвите на режима никой не го е грижа.