Бившата чиновничка Кристин Голдсмит чете имената на компаниите, които са отхвърлили кандидатурата й за работа, често пъти без да си правят труда да й го съобщят. Трийсет и осемгодишната майка, която не е работила, откакто е родила второто си дете преди четири години, се мъчи да си намери работа във Великобритания в момент, в който безработицата в страната е на най-високото си ниво от 17 години. "Мисля, че отивам към последна дупка на кавала", признава тя полупримиренчески и полуотчаяно.

Като много други британци Голдсмит и нейното семейство са в режим на изчакване, без перспектива за подобрение в скоро време. Възможностите за работа намаляха, откакто правителството обяви, че ще съкрати 300 000 места в държавния сектор в рамките на спестовната кампания за преодоляване на рекордния за мирно време бюджетен дефицит.

Голдсмит разбира, че съкращенията са необходими, но смята, че коалицията между консерватори и либералдемократи, изглежда, не разбира обикновените хора. "Те не казват, че искат тези хора да станат излишни", повишава глас Кристин, докато двете й деца – 7-годишният Астън и 4-годишната Мисти, си играят с лаптоп и розов мобилен телефон. "Направиха го с такава скорост, че според мен ще навредят на страната. Вслушвайте се в хората поне малко, недейте просто да правите каквото ви щукне!"

Под повърхността на британското общество тлее гняв. Протестите срещу по-високите такси за образование прераснаха в насилие, профсъюзите подготвят стачки срещу плановете за пенсионни реформи в държавния сектор, а през август в градовете из Англия избухнаха безредици, една от причините за които бяха икономиите на хазната.

Голдсмит не симпатизира на хората, които се впуснаха в грабежи, разбиваха витрини и подпалваха сгради. "Получиха възможност да се сдобият безплатно с това-онова. И аз искам женски списания, и аз искам хубава чанта от "Мълбъри". Не искам да пазарувам в магазините за 99 пенса. Много неща искам, но не мога да ги имам. Това не е оправдание за мародерите."

Партньорът на Кристин от 11 години, 39-годишният Джон Угън, приема обаждания в телефонния център на лондонската полиция. Той твърди, че семейството живее добре с до 35 000 лири годишно – с около 9000 лири над среднaта годишна заплата. Въпреки това Кристин иска да работи, защото така е "по-безопасно". "Просто не се знае какво ще се случи. Джон може да го съкратят", обяснява тя.

Заради увеличението на ДДС с 2.5 процентни пункта до 20% по-рано тази година и инфлацията от 5% двамата предпочитат да стискат по-здраво семейната кесия. Ходят на кино с по-евтини билети, закупени от киноклубове или със специални оферти, след което не ядат в McDonald's, а хапват домашно приготвени сандвичи. Отказали са се и от някои маркови стоки.

Все пак са си позволили лукса да си купят плазмен телевизор. Седмичните уроци по мандарин на децата, които струват близо хиляда лири годишно, се смятат за инвестиция. Мисти е започнала уроците тази година.

Джон работи по много часове и често дава нощни смени. Това не му харесва, но той се притеснява твърде много от рецесията, за да се откаже. Когато напуснал предишната си работа в местен съвет в Лондон, той получил предложение два дни след като подал автобиография в агенция за подбор на персонал. "Сега не мога да поема такъв риск", признава Джон.

Той не очаква съкращения в своя отдел, но спестовните мерки на правителството включват двегодишно замразяване на заплатите в държавния сектор и промени в пенсионната система, които включват увеличаване на вноските.

Профсъюзите на служителите в държавния сектор призоваха за стачка в края на ноември. Джон обаче няма намерение да участва. "Времената са такива, че човек трябва да мисли за себе си. Обществото сега е сурово. Не можеш да мислиш за това какво прави съседът ти. Грижиш се за себе си, за собственото си семейство, за собствените си деца", обяснява той.