На 17 декември 2010 г. младият тунизийски уличен продавач Мохамед Буазизи се самозапалва в знак протест, след като стоката му, както и разрешението му за търговия за пореден път са били конфискувани от полицаи. Още на следващия ден, 18 декември, имаше протести в знак на солидарнаост с Буазизи. Действието му беше разчетено като бунт срещу потисничеството на властите в Тунис, ръководени от президента Зин Абидин бен Али. 26-годишният Мохамед умира от раните си няколко седмици по-късно, но именно той даде началото на революциите в Северна Африка и Близкия изток и се превърна в символ на арабската пролет.

Няколко други тунизийци се самозапалиха след това, подобни актове имаше и в Египет. В крайна сметка единичните демонстрации на бунт и недоволство срещу дългогодишното авторитарно управление на Бен Али се превърнаха в масови протести и президентът се оттегли от поста си след 23-годишно управление.

Демонстрациите се разраснаха в региона и сякаш всеки диктатор искаше да покаже, че няма толкова лесно да се откаже от властта. Такъв беше и случаят с египетския президент Хосни Мубарак. Той беше свален на 11 февруари след кървави сблъсъци между протестиращи и силите за сигурност, а площад "Тахрир" се превърна в крепостта на демонстрантите.

Протестите достигнаха и до вероятно най-суровия режим в региона – този на Муамар Кадафи, където се достигна до гражданска война и военна операция на НАТО. След превземането на Триполи и на резиденцията му Баб ал Азизия Кадафи и семейството му избягаха. Лидерът на режима беше заловен от протестиращите в края на октомври и моментално убит. По-късно беше открит и неговият син и най-вероятен наследник Сейф ал Ислам, който ще бъде съден за престъпления срещу човечеството.

Въпреки свалените режими в Тунис, Египет и Либия, трите държави се изправят пред трудностите на изграждането на демократична държава и тромавото провеждане на египетските парламентарни избори е доказателство за това. Освен това се оказва, че и някои от бунтовниците, искащи демокрация, не се отнасят особено демократично към представителите на бившите власти.

Арабската пролет извади на преден план и отношението на Запада, който се оказа, че до известна степен е толерирал режимите в миналото в името на мира и стабилността в региона, както и на икономически изгоди, разбира се. Сега най-спорен остава подходът на международната общност в Сирия, тъй като там се преплитат най-много икономически и политически интереси. Докато Великобритания и Франция настояват за приемане на резолюция срещу режима на Башар ал Асад от ООН, Русия и Китай са против намеса в страната. Сирия граничи с Турция, Израел, Ливан, Ирак и Йордания и каквато и да е интервенция би предизвикала непредвидими реакции.

В края на октомви тази година Мохамед Буазизи посмъртно стана един от петимата активисти носители на наградата на Европейския парламент за свобода на мисълта "Сахаров", a Протестиращият беше обявен за личност на година на списание "Тайм". Една от трите носителки на тазгодишния Нобел за мир е активистка от Йемен.