Годината 2012 във Франция безспорно бе белязана от завръщането на левицата на власт, за пръв път от епохата на Франсоа Митеран преди повече от 15 години.

Франсоа Оланд, който бе избран скороспешно за кандидат, успя да заличи спомена от срамния крах на мечтания кандидат на левицата, Доминик Строс Кан в хотела "Софител" в Ню Йорк. Оланд успя да обедини не само различните течения в своята партия, но и крайната левица, и недоволните от управлението на Никола Саркози.

Един от ключовете към успеха бе една нестандартна, добре обмислена и овладяна кампания, в която метафората и театралността играеха важна роля. Тя бе лансирана през януари на летище "Бурже", където през лятото се провежда и престижното авиационно изложение. Пресата поде символиката на полета. Франсоа Оланд даде визията си за Европа, не другаде, а в Зимния Цирк в Париж. Лансиран като "нормалния" кандидат срещу "превъзбудения" Сакркози, социалистът не беше скучен, а успя да смеси тревожните теми на кризата и сухата материя на политическата си програма със забавното.

На вота през май спечелиха левите сили, които, въпреки кризата, даваха приоритет на образованието и на младежта, Левицата твърдеше, че ще реформира и ще стяга коланите без да забравя бедните. Изгуби изхабеният от властта Саркози, както и крайно десните идеи, въплътени от вътрешния му министър Клод Геан. Изгуби един политически кръг, чиято корумпираност започна да излиза наяве през 2010г. с аферата "Бетанкур" и тепърва ще се разкрива и доказва.

На 6 май, след обявяването на резултатите, на площад Бастлията се равихри огромен купон. Бях тръгнала натам, но на стълбите ме спря семейство съседи с бутилка шампанско в ръка. Поканиха ме да отпразнуваме заедно. Имаше нещо еуфорично в пролетния Париж, или поне в източната му част, която традиционно споделя леви идеи.

Хората се усмихваха и се поздравяваха, по улиците сякаш свиреха повече музиканти. И като капак на тази народно-празнична атмосфера, на 14 юли, френския национален празник, няколко ултрамодерни военни машини от традиционния военен парад на "Шан-з-Елизе" бяха паркирали из бедните източни квартали. Войниците небрежно позираха пред шашнатите жители.

Но спектакълът не можеше да трае безкрайно.

Малко след изборите, "ПСА Ситроен", един от френските автомобилни гиганти, обяви лоши резултати и масивни уволнения, и така безцеремонно напомни за кризата.

Редовно посещавам областта Франш-Комте, където се намират заводите на "Ситроен". От няколко години насам, жителите й все по-трудно свързват двата края. Тези, които все още имат работа се организират, за да пътуват заедно с една кола. Заведенията затварят, хората се топлят с дърва, защото електричеството поскъпва от години наред.

Във Франция, 2012г. бе сякаш годината на осъзнаване на икономическата криза. Дотогава французите все още вярваха, че ще минат метър, както след финансовия крах през 2008-2009. През 2012, вече не можеха да си правят илюзии. Държавата бе задлъжняла и деиндустриализирана, банките – раздали прекомерно много пари в Гърция и Южна Европа. Малките предприятия агонизираха, социалната система се нуждаеше от спешни реформи.

Това осъзнаване е може би първата крачка към дълбока промяна в една държава, която трудно се реформира, която мъчително се опитва да адаптира социалния си модел към условията на глобализация.