Дрехите имат силата да провокират цял набор от асоциации, внушения и реакции у зрителя и това особено си личи по ефекта на кадрите от протести, разказва Ванеса Фрийдман в блог на "Файненшъл таймс".

В средата на 80-те години ако кажехте "Жената в червено", повечето хора се сещаха за евтината едноименна комедия с Джийн Уайлдър. Днес това веднага събужда представата за жената от истанбулския парк "Гези", обилно пръскана с лютив спрей от полицай.

И червената й рокля само подсили ефекта от този кадър, който - ако сте забелязали - не беше кръстен "обгазената жена".

Ванеса Фрийдман обяснява, че именно това, че Джейда Сюнгюр е изглеждала по този начин, е ужасило, ядосало и вдъхновило толкова много хора. Тя просто прилича на нас.

Кадри с обикновени хора - например безименният мъж с пазарските чанти пред танковата колона на "Тянанмън" - понякога концентрират цялата символика на едно мащабно събитие.

Въздействието се подсилва от червеният цвят - агресивен, "кървав", запомнящ се, свързван в Турция с националния флаг. Но той не е водещият фактор. Най-важното е, че "жената в червено" с непретенциозна рокля, чанта през рамо и летни обувки изобщо не прилича на хората, които обикновено свързваме с протестни движения. Тя нито е с качулка и кърпа през лицето, не носи маоистка куртка, дори няма медицинска марля срещу сълзотворния газ.

Ако облеклото на Сюнгюр са знак за принадлежност към някаква група, то тази група са съвременните градски професионалисти. Идентичността й изглежда лесно разпознаваема, въпреки че на снимките не се вижда лицето й. За много хора тя е "като нас" и изведнъж й се случва нещо "ей там, на ъгъла".

В този смисъл Ванеса Фрийдман коментира, че в протестните движения обичат да се обличат по начин, видимо отличаващ ги от онези, срещу които протестират. Това ги сплотява, създава визуална идентичност, ясно определя "кои сме ние тук и кои са онези там".

Но също така и създава дистанция, включително идейна и емоционална, а това е пречка, когато искаш да спечелиш още подкрепа и да създадеш мнозинство.