За пети път стоя на този бряг, кубинският бряг, гледайки към хоризонта, вярвайки отново, че ще успея да мина през тази необятна и опасна пустош на океана. Не само, че съм опитвала четири пъти, но и най-големите плувци в света са го правили от 1950 година и никой не е успявал.

Екипът ми се гордее от четирите опита. Това е експедиция от около 30 души. Бони (Бони Стол е бивша номр 3 в света по скуош, личен треньор и бизнес партньор на Наяд  - бел.ред) е най-добрата ми приятелка и човек, който ми помага да си подредя мислите, който някак е събрал воля, последната си вяра в мен в момент, когато си мисля, че всичко е приключило след многото часове и дни там. 

Специалистите по акули са най-добрите в света - там долу има огромни хищници. В тези води е и най-отровната медуза в целия световен океан и едва не съм умирала от среща с нея при предишни опити. Условията - освен голямата дистанция от над 100 мили в открито море, теченията и вихрите на водовъртежите и самият Гълфстрийм - най-непредвидимото течение от всички на планетата Земя.

Между другото, впечатлявам се как журналистите и хората често ме питаха преди тези опити: "Ще има ли с вас лодки или нещо такова?". И си мисля какво всъщност си представят тези хора? Че ще се ориентерам по звездите, ще стискам нож в зъбите си и ще ловя риба и ще я дера и изяждам жива, а може би и че ще влача след себе си завод за обезсоляване на вода, за да има какво да пия?

Да, имам екип.

И този екип е експертен, смел и кипящ от иновации и научни открития, както би трябвало да е за всяка голяма експедиция на планетата.

Изминахме дълъг път. Още от времената на древните гърци се спори за какво е всичко? Не е ли животът ни в името на пътуването, а не за крайната цел?

Ние бяхме в това пътуване и истината е, че то беше вълнуващо.

Не достигахме далечния бряг и въпреки това бяхме изпълнени с гордост и решимост, непоколебима решимост. Когато навърших 60, мечтата все още беше жива още от първите ми опити на 20-ина години и аз все още си мечтаех за него и си го представях. Смятам, че е най-страхотната водна шир на Земята днес, от Куба до Флорида. И тази мечта беше голяма, беше дълбоко в душата ми. 

Когато станах на 60 вече не ставаше дума толкова за едно атлетично постижение, не беше заради егото на "Искам да съм първата". Това винаги го е имало и не може да се отрича. Но беше нещо още по-дълбоко.

Ставаше дума за това колко живот ни остава.

Нека погледнем реалността в очите - всички се движим по еднопосочна улица, нали, и какво ще направим? Какво ще направим, докато продължаваме напред без да се обръщаме със съжаление назад?

През цялата минала година на тренировки в главата ми се въртеше цитат от Теди Рузвелт, който ще перифразирам така: "Давай, настани се в удобния фотьойл, критикувай, остани си наблюдател, докато смелите излизат на ринга и се бият и са разкървавени и мръсни, и губят отново и отново и пак не се страхуват, не се притесняват и живеят живота си с кураж".

Разбира се, че искам да стигна до другия бряг. Това е целта и би било елементарно да кажа, че тази година посоката беше дори по-сладка от пътуването. Но това беше пътуване, които си струваше да бъде започнато. В този момент - през лятото - всички учени, спортни учени, специалисти по издържливост, невролози, собственият ми екип, Бони, казваха, че е невъзможно. Просто няма как да стане и Бони ми каза: "Но ако ще поемеш на това пътуване, ще съм с теб през цялото време и ще съм там".

И ето ни там. И докато се подготвяхме в един сюрреалистичен момент преди първото загребване, изправена на скалите при Марина Хемингуей, там горе се вее кубинският флаг, целият ми екип е по лодките с вдигнати във въздуха ръце "Тук сме, с теб сме", Бони и аз се спогледахме и си казахме мантрата от тази година - аз я използвах и при тренировките - намери път.

Имате мечта и препятствия. Никой не е минал през живота си без да му разбият сърцето, без проблеми, и ако сте убедени и имате вяра и можете да понесете загуба и да се изправите отново и вярвате, че постоянството е велико човешко качество, откривате своя начин, и Бони ме сграбчи за раменете и ми каза: "Да открием нашия път към Флорида".

Започнахме и следващите 53 часа бяха натоварено, незабравимо преживяване. Вълните бяха високи, благоговението - не съм религиозна, но ви казвам, да си сред синевата на Гълфстрийма и докато вдишвайки поглеждаш километри и километри надолу - да усетиш могъществото на тази синя планета, на която живеем... това е страшно вдъхновяващо.

Имам списък с 85 песни, които слушам особено посред нощ - нощем не използваме светлини, защото те привличат медузите, акулите и риби, с които са хранят акули, така че се движим в непрогледен мрак. Никога не сте вигждали толкова черно черно. Не можете да видите дланта на ръката си, а хората на катера, Бони и екипа ми, само чуват плясъка на загребванията ми и знаят че съм там, но не ме виждат. А аз карам по плейлиста.

На главата ми е стегната гумена шапка за плуване и не чувам нищо. Имам очила и правя 50 завъртания в минута и си пея: Imagine there's no heaven... дудудудууу.... It's easy if you try...дудудудууу. Мога да изпея тази песен хиляда пъти подред, за което се иска изисква талант (смях). И всеки път свършвам с Ooh, you may say I'm a dreamer but I'm not the only one. Imagine there's no heaven... И като изпях за хиляден път Imagine на Джон Ленън бях плувала точно 9 часа и 45 минути. (смях)

Имаше и кризи. Разбира се, че има. И започна повръщане, солената вода, не ти е добре, носиш маска за защита от медузи, с която е трудно да се плува и причинява протривания от вътрешната страна на устата, но поне пипалата им не могат да те засегнат. Настъпи хипотермия. Водата е над 29 градуса и въпреки това губиш тегло и гориш калории...

И като се приближа до катера - нямам право да докосвам борда - и Бони и екипа ми подават храна и ме питат как съм, виждам ето там Тадж Махал. Намирам се в някакво различно състояние и си мисля: "Уау! Никога не съм си мислила, че ще стигнем до Тадж Махал. Страхотен е! Колко ли време им е трябвало да го построят. Той е толкова... Уау!" (смях).

Имаме си основно правило никога да не ми казват колко остава, защото не знаем колко остава. Какво ще се случи между тази и тази точка? Какво ще се случи с времето, с теченията и, не дай Боже, ако те опари медуза, след като си смятал, че в тази броня нищо не може да те ужили.

Бони реши на третата сутрин, че вече страдам и едва се държа и ми каза "Ела тук!". Като наближих катера, тя ми каза "Виж там" и видях светлина. През деня е по-лесно, отколкото нощем и си мислех, че настъпва зората - видях ивица светлина на хоризонта - и отговорих "Скоро ще е утро". А тя каза:  "Не, това са светлините на Кий Уест". Оставаха ни още 15 часа, които за повечето плувци биха били бая време (смях). Нямате представа колко много 15-часови тренировки съм направила!

Продължихме и някак си, без специално решение, спрях да броя загребванията, спрях да пея и да цитирам Стивън Хокинг и параметрите на Вселената. Започнах само да мисля за тази мечта, защо и как. Както ви казах, когато навърших 60 нямаше конкретен въпрос "Можеш ли да го направиш?" Това са всекидневните манипулации. Това е дисциплина и подготовка и гордост от всичко това. 

Но реших по пътя да мисля, че обикновено казват "Стреми се към звездите", а в моя случай е "Стреми се към хоризонта". Когато се стремиш към хоризонта, както съм доказала, може да не стигнеш там, но какво страхотно изграждане на характер и дух носи всичко това. Каква основа полага стремежът към тези хоризонти.

И, ето, брегът наближава и една мъничка част от мен се натъжава. Епичното пътуване ще приключи.

Толкова много хора са идвали да ме питат: "Какво ще направиш след това? Хареса ни! Малката точица на твоя компютър? Кога ще направиш следващото? Нямаме търпение да следим следващото плуване!" Вижте, те са тук от 53 часа, а аз - от години. Няма да има друго епично пътуване в океана.

Идеята ми е, важното е, че всеки ден от живота ни е епичен. Излязох на онзи бряг, изпълзях на онзи бряг и толкова пъти с приповдигнато и надуто его съм репетирала какво ще кажа. По пътя Бони помисли, че ми отича гърлото, докара на катера медицинския екип и им каза, че започвам да се затруднявам с дишането. Още 12 или 24 часа в солената вода и - някъде там в моментите на халюциниране ми се струва, че чух думата "трахеотомия". А Бони казва на лекаря "Не съм притеснена дали ще може да диша. Ако не може да говори, когато излезе на брега, ще е напълно скапана!" (смях)

Истината е, че всички рецитации, които репетирах само за да се мотивирам при плуването, не стават. Моментът е съвсем истински, с цялата тълпа, с моя екип... 

Направихме го.

И никога няма да забравим. 

И то винаги ще е част от нас.

Трите неща, които избълвах там, бяха "Никога, никога не се предавайте!" Преживяла съм го. Сократ казвал "Да бъдеш е да го правиш". Така че аз не ви казвам "Не се отказвайте никога". Аз не се отказах и зад тези думи има дела.

Второто е "Можете да преследвате мечтите си на всякаква възраст, никога не сте твърде стар". На 64, на каквато и да е възраст, от какъвто и да е пол, може да го направи, правено е вече и нямам никакво съмнение, че днес съм в кулминацията на живота си. (аплодисменти)

Третото, което казах на онзи бряг, беше "Изглежда най-самотното начинание в света - в много случаи е точно така, а в най-важните случаи е така - е екипна работа. И ако си мислите, че съм гаднярка, да не ви се случи да попадате на Бони!" (смях)

Хенри Дейвид Торо казвал, че когато постигнеш мечтите си, не е важно какво си получил, а как си го постигнал. Да, стоя пред вас сега и през трите месеца след плуването съм гостувала на шоуто на Опра и съм била в Овалния кабинет при президента Обама. Канили са ме да говоря пред забележителна публика като вас. Подписах чудесен договор за издаване на книга. Всичко това е страхотно и аз не го подценявам.

Гордея се с всичко това, но истината е, че ходя с изправена глава, защото съм дръзката, безстрашна личност, която ще бъда всеки ден, докато дните ми свършат.

Благодаря ви. 

Намерете своя път.