На 4 юни 1989 г. Китайската комунистическа партия изпраща 200 000 войници с танкове да потушат мирните продемократични протести на прощад Тянанмън в Пекин, причинявайки стотици, ако не и хиляди смъртни случаи. По това време аз и повечето ми сънародници не смятахме, че 25 години след това този варварски режим ще продължава да е на власт, а клането ще бъде представяно за табу.

Но въпреки опитите на партията да заличи този епизод от историята си спомените за него няма да бъдат пречупени. Сега, на 25-тата годишнина от случилото се, Тянанмън е по-важен отвсякога. Неговото значение не идва от броя на жертвите, които демократичното движение даде, а от благородството на неговите стремежи и силата на неговото наследство.

ККП и нейните апологети обичаха да твърдят, че Китай със своето огромно население, дълга и непрекъсната история и културни традиции няма никакво желание или дори никаква нужда от конституционна демокрация. Според тях за азиатската страна би било по-добре да следва своя "изключителен" път на политическа диктатура, комбинирана с пазарна икономика.

Но Тянанмън показа на света, че китайците са хора не по-различни от всички останали. Когато получиха възможността да изразят своите виждания свободно, те я сграбчиха и нададоха общ глас с искане за демокрация, свобода и човешки права. И въпреки че разбирането им за тези понятия беше елементарно, те се вкопчиха в него, както преди тях са се вкопчвали протестиращите на Площада на Бастилията или на Вацлавския площад. Да се твърди, че китайците са неподходящи или че не са готови за демокрация и свобода, е все едно те да бъдат разглеждани като по-малко човешки същества от всички други.

Ръководството на партията твърдеше, че е стигнало до "ясно заключение" относно Тянанмън: това е контрареволюционен бунт, който включва малка част от населението, която трябва да бъде смачкана, за да може да се осигури бъдещото китайско икономическо развитие.

Протестиращите обаче не бяха нито "контрареволюционери", нито "бунтовници". Това беше спонтанно въстание, в което студенти, работници и експерти се събираха на обществени места в цялата страна в продължение на седмици. Техните искания бяха за права, гарантирани им от конституцията – свобода на словото, на пересата, на събиранията и свобода да избират сами своите лидери – основни права, които Западът приема за даденост.

В лудостта на 20-ти век в Китай протестите от Тянанмън бяха изблик на здрав разум, когато индивидът излезе от сънливия колектив и намери истинския си глас.

В тази свободна атмосфера хората използваха своята креативност, за да предизвикат държавната власт. Тийнейджъри свиреха песни на Боб Дилън около огньове и танцуваха в тъмнината. Пекинският симфоничен оркестър донесе своите инструменти на площада и свири импровизации на "Одата на родстта" на Бетовен. Студенти по приложни изкуства издигнаха на площада макет на Статуята на свободата точно срещу портерета на председателя на ККП Мао Дзедун.

Един от студентските лидери У’ер Кайси, облечен в рарирана пижама, смъмри по националната телевизия премиер-министъра по това време Ли Пенг. В импровизирания Демократичен университет професори даваха лекции за Томас Пейн и Френската революция. Когато правителството отхвърли молбите за диалог от протестиращите, стотици студенти завързаха бели кърпи на главите си и започнаха гладна стачка.

Протестите разкриха не само лицето на китайския народ, но и на комунистическата партия, която се показа като режим, готов да убива своите собствени невъоръжени граждани само за да запази властта си. Грешно е и едновременно с това морално отблъскващо да се твърди, че смъртните случаи по време на протестите са били необходими, за да се "възстанови реда" и да се гарантира бъдещия напредък на страната. Резкият икономически растеж на Китай през последните 25 години се дължи не на Комунистическата партия, а на несиндикализираните китайски работници, които са готови да работят при лоши условия на труд и на ниски заплати.

Но победата на партията е куха. Нейните репресии при всяко споменаване на Тянанмън разкриват вината й за кръвопролитията и терора.

Тази година обаче репресиите срещу дисидентите са по-ожесточени отвсякога. На 24-ти април 70-годишната журналистка Гао Ю беше арестувана заедно със сина си и четирите си котки заради оповестяване на партиен меморандум, който включвал седем "теми, които не се споменават" като свобода на пресата, граждански права и историческите отклонения на партията. В момента тя е задържана, а синът й е изчезнал.

На 3-ти май 15 интелектуалци провеждат семинар в частен апартамент в Пекин, за да отбележат 25-ата годишнина от протестите. Три дни след това петима от тях, включително и известният правозащитен адвокат Пу Джъцянг, са задържани заради "кавги и създаване на проблеми". Публичните дискусии за Тянанмън никога не са били толерирани, но сега дори и частните възпоменания са забранени.

Моят най-ярък спомен от площада е когато стоях на Паметника на народните герои един следобед в края на май и погледнах надолу към събралата се тълпа от над един милион души. Всички лица бяха сияещи от радост и надежда. Имаше едно еуфорично усещане, че след години на тирания китайският народ е открил смелосттта да поеме контрола върху живота си и да се опита да промени съдбата на своята нация. Всеки човек от тази тълпа по-късно стана жертва на клането, независимо дали беше загубил живота си на 4-ти юни, или беше оцелял, но с разбити идеали и със завинаги белязана от страха душа.

Тянанмън беше определящ момент за моето поколение. Ще запаля свещ в памет на тези, които загинаха, и за китайските дисиденти, които са в затвора или под домашен арест.