В Чеченската република тъкмо бяха приключили президентските избори. Това беше сложна и дълга командировка. Съвършено изтощена пристигнах в Пятигорск, за да отпътувам със самолета на следващия ден от Минералние води.

Пятигорск е особено място, където след дълги месеци посред разрушителната война в Чечения журналистите идваха на себе си. Свикваха с мирния начин на живот. Към водата от чешмата. Към тротоарите и пътищата. Към живота без изстрели. Към живота без страх. Тези дни между Чечения и дома за мнозина бяха просто нужни - за да се върнат в долу-горе адекватно състояние и да не се хвърлят на земята от всяко хлопване на врата.

За мен Кавказките Минералние води не са просто мост между войната и мира. Това е Лермонтов, планината Машук над града, в подножието на която се е състоял онзи дуел и където днес има паметник с грифони. На такива места се издигам на половин метър над земята. На война често си повтарях стиховете на Блок, лермонтовската поема "Мцыри" и 22-ри псалм - мисля, че ми даваха втори живот.

Прекарах целия ден на Машук. Бях готова за завръщане към мирния живот. Но рано сутринта ми позвъниха и самолетът отлетя за Москва без мен, а аз заминах за Беслан.

Нататък всичко е като в черно-бял кино преглед. Няма цветове и миризми. Между ярките и контрастни образи лежат черни дупки. Преднамерено не чета записките и статиите си от този период. Днес пиша само това, което си спомням тук и сега.

Площадът пред Дома на културата на Беслан е запълнен с народ. В очите на жените се чете страх. Една плаче - ругаят я - един вид, не оплаквай, сама ще докараш бедата. Тя си запушва устата с ръка. Страх ги е и да плачат. Страх ги е да мислят за лошото. Страх ги е да разговарят с журналистите. И журналистите се боят. А какво да питаш "Как се чувствате? Страх ли ви е? Какво мислите за случващото се?" Всички въпроси са безсмислени и отвратителни. Седя на стъпалата на Дома на културата с някакви жени. Навсякъде е плъзнал лепкав, задушаващ, отвратителен страх. До Училище №1 има 300-400 метра.

Излиза представител на властите, местен чиновник. Ролята му се свежда до съобщаване на информационни справки за журналистите. Казва - в училището има 350 заложници. Създаден е оперативен щаб. Никакви искания не са отправяни от терористите. Тази версия той ще поддържа още едно денонощие.

Но на втория ден целият площад вече знае, че в училището не са 350 души. Роднините на учениците са се събрали и са преброили. И казаха на журналистите - там има 1200 заложници.

От този момент никой вече не вярваше на властите.

В началото на ХХI век руската власт прие стратегията да не се водят никакви преговори с терористи. Но тази стратегия струваше твърде скъпо. Терористите предадоха бележка с искане за преговори. Искаха прекратяване на войната в Чечения. Извеждане на войските. Освобождаване на задържаните бойци.

За преговорите искаха четирима души: Аслаханов, Дзасохов, Зязиков и Рошал. Но федералният оперативен щаб не им разреши да отидат на преговори. (Бел.ред.: Асламбек Аслаханов е о.з. генерал от милицията, известен противник на силовите действия на Русия в Кавказ и посредник в преговори; Александър Дсзасохов тогава е президент на Северна Осетия, в която се намира Беслан; Мурат Зязиков е президент на Ингушетия; Леонид Рошал е прочут педиатър и участник в преговори по подобни кризи.)

След това наличието на политически искания потвърди единственият оцелял от бойците - Нурпаша Кулаев, но съдиите прецениха, че думите му не са убедителни. Четиримата посочени споделиха по-късно в различни интервюта, че не са им разрешили да отидат да преговарят в училището.

Нощувахме в хотела в Беслан, в който имаше само няколко стаи, годни за спане - в останалите нямаше дори легла. Но всичко бе пълно с народ. Спяха на пода, в коридорите. Непрекъснато накой става и отива да научи нещо ново. После го съобщава на другите.

Така минаха две нощи. През това време откъм училището се чуваха изстрели, там ставаше нещо страшно, но още никой не знаеше, че в първия ден бойците са разстреляли по-здравите мъже, способни да окажат съпротива. Никой още не знаеше, че заложниците са започнали да пият урината си, за да не умрат от жажда. Но тежкото предчувствие, че се случва нещо ужасно, е притиснало сърцето. Спомням си това чувство. Някъде дълбоко в душата си усещаш, че вече няма изход.

Хората на площада гледаха вяло. Вече плачеха мнозина. От умора, от неизвестността, от съжаление към децата.

Експлозиите и изстрелите на 3 септември започнаха изведнъж, като по команда. Жените започнаха да вият. С колегите се хвърлихме към училището. На пътя застана местен опълченец, хвана ме за ръката и вика: "Там стрелят!" Изскубнах се, той не тръгна след мен, а се опита да спре и останалите.

Дотичах до някакъв павилион до пететажен блок. През пътя вече виждах училището. Там ожесточено се стреляше. До мен стояха много хора. Първо гледах изправена, но след като няколко куршума се забиха в павилиона, всички се приведоха и залегнаха, някои се скриха зад него.

Времето спря.

Не помня колко продължи всичко. Следващият кадър е, че в училището вече не се стреля. Стреля се някъде зад него. А откъм училището носят деца. Живите товарят в коли и те веднага потеглят.

Стоя на тревата и гледам едрите, потни и мръсни опълченци. Лицата им. Яки кавказки мъже плачат.

Носят деца и плачат.

С периферното си зрение улавям странно движение отдясно - хората се раздвижват. И виждам - на стотина метра от мен, на освободената трева, опълченците внимателно полагат детски тела.

Спомням си момиченце с дълга коса и дупка от куршум в тила. Слабичко, само по панталонки. В спортната зала, където са държали заложниците, е било много горешо. Децата са се събличали. Това момиченце също е искало да пие. Така и не се е напила преди смъртта си. Беше на 8 години. И до днес е пред очите ми.

Това е единственото, което помня.

Чак вечерта се изля страхотен дъжд, сякаш небето се разтвори и върху земята се изсипа цялата скръб на света.

Никога не съм виждала подобен дъжд. В него имаше нещо старозаветно - както и във всичко, случило се в този ден. Сякаш на света никога не е имало любов. Само болка, смърт и отчаяние.

Отказвах да разбирам това, които виждах със собствените си очи.

Разбирах само, че ако остана, ще полудея.

Разрешиха ми да си тръгна. От редакцията пристигна колега, който остана в Беслан. Сутринта на 4 септември минах през центъра на града. Площадът бе покрит с черни найлонови чували на редици. Между тях крачеха черни жени. Повдигаха края на найлона, гледаха. Дръпваха се. Викаха. Плачеха. Падаха.

Това е последният образ в главата ми от тези старозаветни дни.

Върнах се след 40 дни. Хората се бяха променили. Бяха станали някак прозрачни и избледнели. Търсеха някакви знаци. На помените ми разказаха съня на позната в града жена - съпругът й е бил директор на Училище №1 и починал от инфаркт още преди терористичния акт. Жена му сънувала, че и там има Училище №1 и загиналите деца вече учат в онова училище. А мъжът й е директор. Вероятно е бил много добър човек.

Разказваха ми как са грешали специалистите и майките погребвали децата си, а после им казвали, че всъщност техните деца още са в моргата. И ги погребвали отново. Или пък как предавали на роднините, вече погребали деца, останки от телата им.

Когато ги погребвали, още валял дъждът, започнал на 3 септември. Земята подгизнала и не можели да спуснат ковчезите. Хората казваха, че земята не искала да ги приеме, защото в тях лежали тези, на които им е твърде рано.

На 40-я ден на новото голямо гробище, израснало за няколко дни, пуснаха бели гълъби. И изведнъж от съседното старо гробище се вдигна ято врани и се опита да ги прогони. Ние, стотина души, стояхме и гледахме в небето, сякаш там се решаваше нещо много важно. Бялото и черното ята се виеха над главите ни няколко минути, после черното отлетя, а белите гълъби накацаха по пресните гробове.

Това гробище беше кръстено "Градът на ангелите".

Винаги, когато посещавам Града на ангелите се чувствам като в онзи старозаветен Беслан - малък, безпомощен човек, смазан от страшна стихия. Тук винаги има сълзи, няма и как да бъде иначе.

Веднъж пристигнал мюсюлманин от Татарстан. Събул обувките си и минал през гробището на колене. Спирал се пред всеки гроб и пред паметника на загиналите от спецотряда "Алфа". Разказа ми го Сусана Дудиева, ръководител на комитета на майките от Беслан. Това я потресло, защото дотогава мислела, че гробището е свято само за майките.

В първите 40 дни след трагедията във Владикавказ (столицата на Северна Осетия) имаше разгорещени глави, които искаха да отмъстят за Беслан. Призоваваха да се тръгне към съседна Ингушетия, защото бойците бяха дошли оттам. Дори една такава колона беше потеглила, но я спряха. Убеждаваха ги, разговаряха... Владикавказ беше пълен с военна техника. Осетино-ингушетският конфликт от началото на 90-те години можеше да избухне с нова сила.

В онези дни срещнах в Беслан младеж, който бе изгубил в училището майка си, брат си и двугодишния си племенник. Когато умре човек, в къщата му отварят вратата, за да могат хората да влязат и да се сбогуват. И този младеж ми каза: "На кого да отмъщавам? Защо? За да отвори още някой вратата?"

Не знам чия е заслугата тези обезумели от мъка хора да бъдат спрени, да не избухне война, да не се увеличи десетки пъти броят на жертвите от Беслан. Но мисля, че това е заслуга на жителите на Беслан. На майките, бащите, братята и сестрите на загиналите. Не видях у тях ненавист. Не съм я виждала и никога след това. Това вече беше друг, новозаветен Беслан. Прекланям се пред тези хора. Душата ми е завинаги с тях.