На 7 май 1915 г. британският крал Джордж V обсъжда войната с Германия с американския президентски пратеник полк. Едуард Хаус, когато повдига въпроса: "Да допуснем, че те потопят "Лузитания" с американци на борда?". Отговорът идва след няколко часа.

В края на плаването си от Ню Йорк към Ливърпул на 18 км от бреговете на Ирландия при прекрасно време в 14 часа следобед най-бързият за времето си круизен кораб с почти 2 хил. души на борда е потопен от германска подводница. "Лузитания" потъва само за 18 минути. Загиват 1200 души, сред които 128 американци.

Понеже "Лузитания" не е боен кораб и нападението е направено без предупреждение, шокът в Америка е огромен и днес го сравняват с ефекта от бомбардирането на Пърл Харбър и атентатите от 11 септември 2001 г.

Но САЩ не обявяват война на Германия, защото президентът Уудроу Уилсън е обявил неутралитет към която и да е от страните в европейския конфликт и американското общество не е на единно мнение за Първата световна война.

Това става цели две години по-късно - на 6 април 1917 г. Конгресът обявява война на Централните сили.

Трагедията с "Лузитания" е проучвана подробно и до днес се преподава в курсовете по история и военно дело. Тя е предмет и на многобройни спекулации и разкази за "съдбовни" съвпадения като например това, че ако не беше потеглил 2 часа по-късно, не пестеше една четвърт от двигателите си и капитанът не беше толкова самоуверен и беше отклонил курса извън опасните води, корабът вероятно нямаше да се срещне с германската подводница и щеше да пристигне благополучно в Ливърпул.

Но логиката на войната сочи, че "Лузитания" така или иначе е бил обречен след като на 4 февруари 1915 г. Германия обявява неограничена подводна война на търговските кораби на Антантата около Британските острови. Веднага са изпратени 20 подводници и само в първия месец те без предупреждение пращат на дъното около 30 такива кораба.

Дотогава в открито море се спазва законът, забраняващ тайни враждебни действия срещу търговски кораби и техния товар, особено ако са под неутрален флаг. Това означава, че подводницата трябва да изплува и да инспектира спрения търговски кораб, което отнема основното предимство на това оръжие - изненадата.

Германия не е искала да си създава още един и то толкова мощен противник като САЩ, а да задуши снабдяването на Великобритания, получаваща близо две трети от храните си по вода. Берлин плаща публикуване на реклами във вестниците в Ню Йорк с предупреждения американци да не се качват на борда на кораби под британски флаг, какъвто е "Лузитания", защото ги смята за легитимни мишени.

Като признание, че е допусната грешка кайзер Вилхелм Втори нарежда през юни 1915 г. подводниците да спрат непредизвиканите нападения срещу пътнически кораби. Това е съобщено на американците чак през септември и остава в сила до февруари 1917 г.

Хората от "Лузитания" стават жертва на военната тактика на германците да не се предизвиква сблъсък с доминиращата британска военна бойна флотилия, а да се постави икономиката на противника на колене. Понеже е сложно и скъпо налагането на пълна морска блокада, в сила влиза кампания да се ограничи свободата на корабоплаване. Това превръща водите на Северно море и Северния Атлантик в най-опасните.

Макар адмирал Алфред фон Тирпиц да нарича подводниците "чудодейно оръжие", в началото на войната Германия има само 28 подводници, смятани за едва ли не експериментално бойно средство в подкрепа на военните кораби. Отношението към тях се променя на 22 септември 1914г., когато само за един ден са потопени три британски бойни кораба с почти 1500 моряци. Лондон е толкова стреснат, че опразва основната военноморска база в Скапа Флоу и разпраща ядрото на флотилията си по пристанище в Ирландия и Шотландия, докато се подсили защитата на портовете.

Използването на цивилни кораби за таен превоз на муниции и стратегически материали обаче се практикува и от двете страни с идеята, че това е добре пресметнат риск. Но особено на война рисковете е трудно да се изчислят, особено във времето преди изобретяването на радара и обозначаването на корабите в ефир. Може би е вярно записаното в бордовия дневник на германската подводница преди 100 години, че през мътното стъкло на перископа не разпознали кораба и едва когато торпедото го ударило, пилотът извикал "Боже, това е "Лузитания".

Което не е основание да се смята, че 1200 души са станали жертва на лош късмет, а не на военно престъпление.