Утре Западът може да се събуди с новината, че за пръв път от разгрома на нацизма европейска страна си е избрала по демократичен път крайнодесен държавен глава, пише Силви Кауфман за в."Ню Йорк таймс", цитиран от БТА.

Норберт Хофер от австрийската Партия на свободата спечели 35% от гласовете на първия тур от президентските избори на 24 април и днес е на балотаж, след като на предишния тур бяха елиминирани двете най-големи традиционни партии и канцлерът социалдемократ Вернер Файман подаде оставка. Хофер ще се изправи пред независимия кандидат Александър ван дер Белен, който получи 21%.

Признаците на открито пренебрежение към стария демократичен ред са толкова многобройни, че новината за победата на първи тур на Хофер почти не намери място на първите страници на европейските вестници. Днес странният политически живот в Австрия вече не е изолирано явление. Той е част от

Крайнодесни популистки движения влязоха в управляващите коалиции във Финландия и Норвегия. Подобни партии влияят на политическия дневен ред в Дания и Холандия. В Германия, която сякаш беше имунизирана срещу тази зараза, антиимигрантски настроената партия "Алтернатива за Германия" наскоро събра между 12 и 24% от гласовете на регионалните избори в три федерални провинции. В Хърватия министърът на културата се опитва да реабилитира фашистките идеи на усташите.

Тези събития като цяло бяха приети за негативни, но маргинални - все пак центърът все още се държеше. И тогава "нелибералната вълна" заля Централна Европа, следвайки примера на унгарския премиер Виктор Орбан. Полша и Словакия в момента се управляват от антиимигрантски настроени, евроскептични партии.

Но изборът на крайнодесен президент в Австрия ще бъде качествено нова ситуация, тъй като това ще означава, че феноменът вече е излязъл

където все пак популитските правителства биха могли да се приемат за преходен етап за младите демокрации.

Австрия обаче не е млада страна за Европа. Тя е част от стара Европа. Трудно ни е да обясним възхода на крайната десница в различните му проявления. Да, имиграцията играе важна роля, но динамиката на този процес се наблюдава още отпреди бежанската криза.

Кризата с еврото също не помага като обяснение. Високата безработица е изключително важен въпрос във Франция и Австрия, но не и във Великобритания. Хаосът в арабския свят след фиаското на оглавеното от САЩ нахлуване в Ирак подклажда нови войни в Близкия изток и терористични атентати в Европа, което засилва усещането за несигурност.

Глобализацията, загубата на работни места за средната класа, увеличаващото се неравенство и притесненията за бъдещето на европейския социален модел създадоха огромна вълна на разочарование. Навсякъде гневът към управляващите елити и традиционните институции се е превърнал в неотменна част от общество.

Звучи ли познато? Да, това е трансатлантически феномен. Застанали на гребена на вълната на това недоволство Доналд Тръмп, Борис Джонсън и Марин льо Пен правят тук-там по някое

Като приемаме ежедневните словесни нападки срещу имигрантите ("Те носят болести"), Европейския съюз ("той е като Хитлер", иска да наложи властта си над Европа), исляма (не е част от Европа; трябва да се забрани на мюсюлманите да влизат в САЩ), призивите за връщане на изтезанията, ние легитимираме публичен дискурс, който един ден може да бъде претворен в политически решения.

На 14 август 1941 г., докато Европа е погълната от войната, Франклин Д. Рузвелт и Уинстън Чърчил се срещат на борда на американския ескадрен миноносец "Огъста" и изработват Атлантическата харта. В този кратък документ са записани осем общи принципа, на които двамата лидери възлагат "надеждите си за по-добро бъдеще на света".

Десетилетия наред тези принципи, сред които са "свободата от лишенията и страха" и "по-добри стандарти на труд, икономически просперитет и социална сигурност", ще бъдат разглеждани като вдъхновение за свободния свят. По онова време това са били смели, прогресивни цели. Сега те заслужават обновление.