На 16 април в Турция ще се състои конституционен референдум, който ще определи съдбата на страната до края на следващото десетилетие. Тъй като е напълно вероятно и руснаците да участват в подобно нещо в близките години, си струва внимателно да се вгледаме в южната си съседка и политически, и – което е по-важното – от социално-икономическа гледна точка.

Турция в много отношения прилича на Русия. Авторитарна страна, която нерядко драматично е изоставала от европейските държави и се е стремяла да ги догони. Също както и Русия, Турция болезнено преживя, и то не докрай, краха на имперския си проект; премина през антимонархическа и в известна степен антиклерикална революция практически едновременно с нас; десетилетия наред, бидейки съблазнена от Европа, чукаше на вратата ѝ, докато не се разочарова почти окончателно; и накрая, през 21 в тя, както и Русия, "си изгради кумир": ту президент, ту премиер, но задължително пожизнен "национален лидер", чието всевластие гражданите са длъжни да потвърдят в хода на сегашния референдум.

Референдумът от 16 април повдига много въпроси, които отдавна са наболели и в Русия (макар у нас някои да са решени). Мандатът на парламента се увеличава от четири на пет години (в Русия за това вече се разбрахме); депутатите ще бъдат лишени от правото да отправят "запитвания" към министрите (това у нас никога не го е имало); президентът ще получи правото да уволнява министри (отдавна го имаме); ще може да членува в политическа партия (при нас също е по-удобно); ще свиква референдуми и ще обявява извънредно положение. Най-важно, разбира се, е обстоятелството, че след одобрението на тези изменения и прилагането им през 2019 г. страната толкова ще се обнови, че избраният в нея президент (познайте кой ще бъде) ще започне своя първи мандат и може да остане на власт до 2029 г.

Гледайки днес към турското общество, понякога човек дори не може да повярва, че не става дума за Русия. Това е вярно, ако говорим за модата на консерватизма и отричането на европейския упадък; за нарастването на "твърдите" религиозни настроения на фона на "непримиримата борба" с екстремизма и тероризма. Спецслужбите присъстват практически повсеместно във властта; страната воюва в Сирия и проповядва пантюркизъм. Президентът, който периодично си сменя длъжностите, управляващ от 2003 г., от време на време разгонва своите "блатни" (препратка към Блатния площад в Русия, който през 2011 и 2012 г. Беше център на най-мащабната вълна опозиционни протести в страната за последните няколко десетилетия – бел. ред.). Клановата организация става все по-видима. В същото време страната активно затъва в международните дела до такава степен, че Европа не престава да се удивлява. Да не говорим и за марионетните, признати само от нас, държави от типа на Севернокипърската турска република, Абхазия и Южна Осетия, които правят нашите страни още по-сходни. Струва си обаче да оценим по-малко забележимите сходства, а именно икономическите.

За Турция по-голямата част от миналото десетилетие преминава под знака на икономическия бум. Брутният вътрешен продукт средно нараства със 7.4% между 2001 и 2007 г. Износът през тези години се увеличи 3.4 пъти, а броят на посетилите страната туристи – с 2.1%. Делът на промишлеността в БВП се увеличи от 20% през 2001 до 24% през 2007 г., а държавният дълг намаля от 75% до 35% от БВП. Расте и жизненият стандарт на гражданите; увеличават се бюджетните разходи за образование и здравеопазване. Приети бяха закони, формално превръщащи Турция в по-светска страна, отколкото редица европейски държави. През 2005 г. започнаха официалните преговори за влизане на Турция в ЕС. Страната се разглеждаше като значим перспективен съюзник и на Европа, и на Русия, и на регионалните държави. Промените започнаха през сегашното десетилетие, когато отначало западните държави засилиха санкциите срещу традиционния съперник на Турция в района, Иран, а след това "Арабската пролет" дестабилизира редица съседни държави, в частност Египет и Сирия, което превърна Турция в "остров на политическата стабилност" и активизира нейното търсене на геополитическото ѝ "предназначение".

В резултат последва "затягане на хватката", започнало практически едновременно с руското, през 2011-2012 г. На този процес практически незабавно реагира обществото, а с известно закъснение – и икономиката. През 2013 г. Истанбул и някои други градове бяха парализирани от многохилядни протестни акции, активизираха се кюрдските сепаратисти и радикалните ислямистки групировки – но премиерът Реджеп Ердоган отвърна с последователни мерки по укрепване на властта си и преустройството на Турция в президентска република. През 2014 г. той победи на изборите и стана президент. По същия начин, по който в Русия победата на управляващата партия обикновено носят селските райони и републиките на Русия (административните единици на страната – бел. ред.) в Турция президентът е избран от вътрешните райони (но в нито една провинция, близка до крайбрежията на Средиземно море). По същото време може уверено да се констатира, че в турското общество започна да се задълбочава разколът, а отношенията между самата Турция и на практика целия останал свят да се обтягат.

Икономиката тръгна надолу от края на на 2014 г. Чуждестранните инвестиции се свиха с 54% - от 16.8 млрд. долара през 2015 г. до малко над 9 млрд. през 2016 г. Започна отлив на капитали, иницииран от крупни национални предприемачи. Турската лира през 2015-2016 г. падна с повече от една трета, от 2.34 до 3.58 лири за долар. Инфлацията нарасна от 7.2% през 2014 г. до 9.3% по данни от 2016 г; средната стойност на кредитите също тръгна нагоре: доходността по десетгодишните доларови облигации достигна 11% на година. Броят на туристите, посещаващи страната, се сви от 36.8 млн. души през 2014 г. до 25.3 млн. през 2016-а.

Накрая, независимо от уверенията на властите за продължаването на икономическия ръст (планът за 2016 г беше за 3.2%), ръстът на БВП беше с отрицателни стойности в третото тримесечие на годината. Според данните икономиката на страната се е свил с 0.45% в доларово изражение, а в "реално изражение" (за това, както и в Русия, помага съществената ревизия на статистиката, проведена през 2016 г.) ръстът е 2.9%, макар през 2010-2011 г средната стойност да е 9%. Свиват се на практика всички сектори: строителство, производство на стоки, използвани в световните търговски вериги; сферата на услугите; по политически причини се осъществява погром над образованието и научните институции. Прогнозата за 2017 г не говори за възстановяване на ръста; още повече, че към съществуващите проблеми може да се добави масовата емиграция от големите градове и средиземноморските провинции – заможните и независими граждани все по-често говорят за това, че не свързват съдбата си с радикалния си президент.

На този фон правителството прави всичко възможно да изостри отношенията с ЕС, към който са насочени 45% от турския износ (отново съвпадение с Русия, където е 45.7%). Към този момент, както и в 2008-2009 г., делът на населението, поддържащо влизането на Турция в ЕС, е намалял под 50% (от 77% в момента на идването на Ердоган на власт), антиевропейските акции са станали официална турска политика. Развяването на турското знаме над посолството на Холандия, изгонването на турските министри от Холандия и Германия, истеричната отмяна на редица посещения на турски чиновници в Европа – всичко това сочи, че извънредното положение, въведено в Турция след неуспешния военен преврат, може да продължи през всичките години, докато Ердоган се наслаждава на пребиваването си в президентската резиденция. И едва ли тогава Турция ще запази своя предишен икономически динамизъм и ще остане онзи развиващ се пазар, на който глобалните инвеститори дълго време даваха огромни надежди.

Случващото се в момента в Турция, по моето мнение, руснаците си струва да проследят много внимателно. Примерът на тази страна показва колко привлекателни изглеждат ориентирите на геополитическото величие в неотдавнашните империи и до каква степен са готови съответните общества да възстановят авторитарните режими. Какъвто и да е бил икономическият растеж на предишния период, той лесно бива принесен в жертва – срещу "замяната на благосъстоянието с величието и традициите" застава само една незначителна част от населението която е принудена или да отиде в периферията на обществения живот или да напусне страната. При това стопански спад се регистрира даже тогава, когато световната икономика се намира в подем – и се случва не само в страни, страдаща от понижението на цената на нефта, а и в силно индустриална икономика, която до неотдавна служеше за образец на успешна модернизация. Икономическият спад по този начин ще е неизбежното бъдеще за всяка страна, чийто лидер неочаквано реши да "обърне" основния тренд в развитието ѝ и да "повлече след себе си" както гражданите, така и околния свят. Сами по себе си такива обрати са възможни и нерядко се случват – просто радвайки се на възраждането на миналото величие и предишните традиции, човек никога не бива да се заблуждава на каква цена се случва това.