Широко обсъжданият референдум вече е в историята. Както и се очакваше, гласуването за "да", което цели да вкара Турция в суперпрезидентски режим с президента Реджеп Тайип Ердоган начело, спечели с малко мнозинство. Опозицията оспори резултата, а междувременно възникна и интересна ситуация - за първи път от 15 години противници на Ердоган спечелиха в трите най-големи града на Турция.

Въпросът в сърцата и умовете на милиони турци, които гласуваха в неделя, обаче е дали светската Република Турция също остава в историята.

Дали процесът, започнал през 2002 г. със страхове относно управляващата Партия на развитието и справедливостта (ПСР) вече е достигнал фазата, в която ще погребе светската, парламентарна демокрация на кемалистка Турция, за да я замени с Втората република, около която много се спекулира?

Независимо какъв ще бъде крайният резултат от вота може съвсем откровено да се каже, че

Суперпрезидентските стремежи на Ердоган не биха затихнали и при минимална загуба, както поддръжниците на "Не" не биха отхвърлили подкрепата си за светска парламентарна демокрация при негова победа.

С други думи преимуществото за "Да" означава, че Турция ще продължи да страда от напрежение и поляризация, освен ако Ердоган не осъзнае, че президентското управление не може да е устойчиво при такава силна опозиция.

Може ли обаче някой да твърди, че е победил, след като половината нация е "за", а другата - "против"? Напротив, посланието на нацията беше ясно и категорично. Дори ако повечето от правомощията на суперпрезидента ще трябва да почакат до избора на нов държавен глава и нов парламент през 2019 г., нацията каза "не" на суперпрезидентските аспирации на високия, дързък, плешив и вечно гневен мъж и показа несъгласието си с това президентът да упражнява власт, която не му е дадена по закон, сякаш е абсолютен господар - за него тя гласува единствено в интерес на стабилността. Затова и вотът беше толкова изравнен: иначе резултатът на "Не" би бил много по-висок.

Дали обаче Ердоган ще се вслуша? Досега поведението му ясно показва, че на него

за да упражнява властта, полагаща се на правителството. Нима откакто е президент, той не действа открито като шеф на премиерите в страната? Нима заедно с правителството не диктува на съдебната власт чрез опитомения от управляващите Висш съвет на съдии и прокурори?

Нещо повече, нима той досега не е издавал каквито си иска закони - особено след като беше обявено извънредното положение, позволило му да управлява с укази?

Резултатите изложиха на показ и вечния проблем в страната:

на ясно осъзнаване или ангажимент към демократичното управление. Въпреки че турските политици отдавна се оплакват, че хората обичат да говорят за националните интереси, ценности, норми и идеали, реалността е по-скоро тъжна.

Хората имат къса памет и често са загрижени за основните си нужни като подслон, пари в джоба, работа за себе си или децата си и начини за привличане на другия пол. Политиците често примамват масите, използвайки недостатъците на неграмотни или полуграмотни групи хора. Ако съвременна Турция е успяла да устои на всички предизвикателства от появата на си насам, тя и днес ще успее да се съпротивлява на екзистенциалните заплахи. Утре обаче ще продължи да бъде притискана от ускорена популистка и ислямистка кампания за превръщане от съвременна в близкоизточна държава с управлявана от един човек администрация.