Моделът "Стабилна България" не е решение за постоянната корупция и бедност
"За разлика от Унгария и Полша, до днес България не е "проблемно дете" за Европейския съюз. Но говоренето за стабилност прави крайната десница да изглежда нещо нормално и създава ситуация на постоянна бедност, корупция и масово емигриране на младите." Това пише Юлия Роне в коментар за края на българското европредседателство.
"Но в крайна сметка - продължава тя - случващото се в България може би не е само българска политика, а отразява и политическия завой надясно, случващ се в много страни от Европейския съюз. И България, и новия европредседател Австрия се управляват от коалиции на дясноцентристка с крайно десни партии, подкрепящи реформирането на социалната държава в комбинация с твърд подход към миграцията.
В този смисъл българското председателство на Съвета на ЕС (както и някои аспекти на вътрешната политика) може да се окажат по-представителни за ЕС, отколкото мнозина в Европа си мислят."
Текстът е публикуван в приличаща повече на зона за блогъри секция на "Вашингтон пост", в която пишат предимно анализатори от академичните среди, В момента популярните теми са възходът на популизма и авторитарните тенденции. Роне е доктор от Института на Европейския университет във Флоранция и изследовател от Центъра за изследвания на интернет в Бохум.
Тезата ѝ се съдържа и в анализ за българското европредседателство на Том Джунс за Балканската мрежа на разследващите журналисти BIRN. "Политиката ѝ може да прилича на тази на Унгария или Полша, но като "не клати европейската лодка" България се оформя като предпочитания модел на ЕС за Източна Европа", пише авторът.
Той отбелязва, че краят на шестмесечния български мандат на практика не е бил отбелязан от медиите, от Брюксел са дошли стандартните фрази, София сама се е похвалила, а първи оценки са направили шепа анализатори.
"От една страна това едва ли е изнанадващо. Европредседателствата, особено на малки държави, рядко привличат вниманието, освен на пряко заинтересованите, и то в момент, когато новините от политическата сцена на ЕС са доминирани от кризи или дневния ред на големите държави. От друга, разочароващо е да видиш номинално важно събитие като европредседателството да не успее да възпламени повече интерес сред международните коментатори, занимаващи се с България."
В анализа на Юлия Роне се изброяват приоритетите на България и работата за сближаването на Европа със Западните Балкани и по дигиталната икономика и общество на ЕС, за които отговаря еврокомисар Мария Габриел. Но тя също така припомня, че страната трябва да се справи с корупцията и престъпността, докато се бори с това да не се превърне в аутсайдер в една Европа на различни скорости.
България покрива формално техническите изисквания за членство в Шенгенската зона или дори за еврото и се представя за "примерен ученик", но чува едно и също - първо да подсили институциите си, да постигне икономическо сближаване с клубовете на по-богатите държави и да отвори банките си за външен надзор - "особено деликатен въпрос след рухването през 2014 . на четвъртата по големина банка".
Авторката не пропуска и протести и скандали, белязани шестте месеца на европредседателството: срещу плановете за строителство в Пирин, кампанията на всички големи партии срещу Истанбулската конвенция, практическтото ликвидиране на критичната към властите телевизия BiT и продължаващата акция на майките "Системата ни убива".
"Фискалните показатели на "примерния ученик" се оказват постигнати с цената на болезнено орязване на разходи от държавата", пише Роне.
Всичко това - и особено присъствието на националисти и ксенофоби в управлението в София - не е достатъчно добре отразявано в международните медии, особено като се има предвид, че България има сходни (или дори по-тежки) проблеми като тези в Унгария и Полша, за които се пише мног оповече, казва Джунс.
Той също дава за пример Истанбулската конвенция - как с внасянето ѝ в парламента премиерът Борисов е искал да излъска имиджа на България с демонстрация на подкрепа на европейските ценности и как всичко се е превърнало в провал с елементи на фарс, раздухван от министри в собственото му правителство.
По време на председателството Борисов призова да бъде възприемана България като модел за миграционната политика на ЕС, но е забележително как оградата по границата с Турция не се посреща със същите емоции като тази между Унгария и Сърбия, допълва Джунс. "Освен това що се отнася до мигрантите България има прочути слабости с правата на човека и е известна с гранични патрули от "ловци на имигранти" и инциденти с насилие и обири на мигранти от полицаи."
Накрая Том Джунс се спира на отношенията с Русия в контекста на клишето за България като "троянски якон на Русия в ЕС". Той припомня, че за 6 месеца президентът и премиерът отидоха до Москва в рамките на десетина дни, подновен бе проектът за АЕЦ "Белене", работи се за свързване с руско-турския газопровод "Турски поток", лидер на "Обединени патриоти" посети Крим, а София отказа да се присъедини към партньорите, изгонили руски дипломати след покушението в Солзбъри срещу Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия с бойно отровно вещество.
Но всичко това няма особен ефект извън България, защото страната не е "играч, който може да разтърси нещата" във външната политика на съюза. Освен това споменатите енергийни проекти са преди всичко "инкубатор за българската корупционна култура".
В заключение авторът пита защо при всичко това България не предизвиква критики като тези към Полша и Унгария и отговорът му е "една дума - стабилност".
Страната не създава проблеми на ЕС, не атакува открито консенсуса и статуквото в съюза, намира се на южна външна граница (а това е важно в контекста на споровете за миграцията) и нивото на държавните дългове е много ниско, т.е. не носи финансови рискове за Брюксел.
"Стабилност" е и честото послание на Борисов във вътрешната и външната политика, а това се подкрепя публично - и така се легитимират действията му - от Жанк-Клод Юнкер, Антонио Таяни и Европейската народна партия.
"Българската "политика на стабилност" не се различава съществено от "стабилокрацията" в другите балкански държави, където западни лидери и правителства толерират локалните силови лидери, стига да поддържат мира. От гледна точка на ЕС "стабилокрация" се превърна в нещо предпочитано пред главоболията, предизвиквани от Полша и Унгария. Като умишлено не създава проблеми за Брюксел "стабилността на България" може би е моделът, обмислян за бъдещо разширяване на ЕС или като начин за трансформиране на ЕС в блок "на две скорости" - западен център и източна/южна "периферия", в която "присъщите" проблеми като масовата корупция си остават ограничени там", казва в края на анализа си Том Джунс.