Ако Стив Банън не съществуваше, медиите щяха да си го измислят. Донякъде те направиха точно това. Американското отразяване превърна Банън в Распутин на Доналд Тръмп, в човека, самолично отговорен за шокиращото му превръщане в 45-тия президент на САЩ. А сега се говори за "плана му как крайнодесните да похитят Европа" - така започнва анализът на политолога Кас Муде за "Гардиън", в който той защитава идеята, че предсказанията за успеха на Стивън Банън в Европа могат да се превърнат в самоизпълняващо се пророчество.

Макар този наратив да е привлекателен, той е опасен по две причини, сочи Муде: първо, той не е верен и разпространява грешна информация за това коя е най-голямата заплаха за либералната демокрация. Второ, той преувеличава значимостта на крайнодясното и, макар да е иронично, това може да е в негова полза.

Ранната му подкрепа за Тръмп не бе талант да предвиди бъдещето, а чист късмет – той е подкрепял и почти всеки друг радикално десен политик – от Чаената партия до Сара Пейлин, припомня Муде. Банън стана мениджър на кампанията през август 2016 г., след като Тръмп вече бе получил номинацията на републиканците и макар да усили популизма на кампанията, в крайна сметка изборите се сведоха до това, че републиканците гласуваха за републиканеца, а демократите – за демократа Хилъри Клинтън.

Макар да се говореше, че той стои зад политиките на Тръмп, не бива да се забравя, че повечето от позициите на президента са просто радикална версия на стандартните републикански политики. Още през 1990 г. Тръмп се е оплаквал, че САЩ губят от търговията с "Япония, Западна Германия, Саудитска Арабия, Южна Корея и т.н."

Така че защо "Движението" на Банън би трябвало да постигне по-големи успехи в Европа? То се позиционира като конкуренци на "Отворено общество". Но едното има 10 души екип, а другото – бюджет от 18 млрд. долара. "Как един отпаднал американец ще постигне това, което умели политици и добре организирани партии не успяха да постигнат с десетилетия – да обединят европейските радикално десни?", пита Муде. "Очевидно е, че не може и е нелепо както той да го обещава, така и медиите да го публикуват безкритично."

Банън е близък идеологически до "Националния сбор" на Марин льо Пен и италианската "Лига", но визията му е типично американска във възприемането на капитализма като инструмент на юдео-християнските ценности. Това не се харесва на интервенционистката Датска народна партия, нито на французите на Льо Пен. Америка заема централно място във възгледите му за международните отношения, което ще дразни антиамериканското дясно в Южна Европа. Много малко хора в Европа смятат, че "сме във война с Китай" - всъщност унгарският премиер Виктор Орбан, който се приема за съюзник на Банън, намира Пекин за пример за нелиберална държава.

Докато той нарича "Финландската партия" (преди "Истински финландци") и "Шведските демократи" "перфектен избор", те вече заявиха, че не се интересуват от инициативите му. "Алтернатива за Германия" е разделена по въпроса. Ентусиазъм показаха само маргинали като белгийската "Народна партия" и испанската Vox.

Истерията покрай Банън обаче носи друга опасност – тя влива сили на идеята, че евроепйските избори през 2019 г. ще бъдат борба между евроскептиците и статуквото. Това означава, че радикалнодесните ще продължат да задават дневния ред и да доминират предизборните кампании. Вече знаем докъде води това, сочи Муде: големите партии ще се изместят още по-вдясно и ще копират не само темите, но и политиките на крайнодесните.

Но това само засилва позициите им и в крайна сметка, ако кампанията се сведе до европейска интеграция и мюсюлманска имиграция, избирателите ще заложат на оригинала, а не на копието. Това е истинската опасност, а на един човек, който мечтае да бъде Распутин и си търси нов цар.