Държави извън Южна Америка ще решат изхода от кризата във Венецуела, въпреки че почти целият регион незабавно подкрепи Хуан Гуайдо като президент в разгара на конфликта. Всъщност южноамериканските страни вече не играят значима роля във Венецуела и както Гуайдо, така и държавният глава Николас Мадуро го знаят.

Това отбеляза в коментар американското списание "Форин афеърс" няколко седмици след като се разгоря кризата. "Унизителен поврат" според изданието е, че фактът, че макар крайният резултат в голяма степен да зависи и от въоръжените сили, единствените държави от някакво значение в случващото се са САЩ и Китай и - в по-малка степен - Куба и Русия.

Проблемът е, че от 80-те години на миналия век насам една от основните вътрешнополитически цели на Южна Америка е да се ограничат външните намеси. "Особено за Бразилия такова безсилие в лицето на геополитическа криза на границата ѝ символизира драматичния провал на десетилетия бразилска външна политика, в които Бразилия опитваше да се превърне в дипломатическия и политически лидер на региона," пише Форин афеърс. "Както показва кризата във Венецуела, Южна Америка отново е площадка за игра на чужди сили."

Континентът имаше проблеми с външните намеси при серия преврати и диктатори, подкрепяни от играчи като (но не само) САЩ. От няколко десетилетия юнжоамериканските страни опитват да променят това чрез серия регионални механизми. Независимо от тези усилия хондураският президент Мануел Селая бе свален с преврат през 2009 г., а спорна процедура доведе до импийчмънт на парагвайския му колега Фернандо Луго през 2012 г. Все пак имаше санкции за двете страни - временна регионална изолация, а в центъра на общия отговор бе Бразилия. През годините тя реши поне две други кризи в Парагвай, а след опита за преврат срещу венецуелския президент Уго Чавес през 2002 г. създаде групата "Приятели на Венецуела", включваща САЩ, Португалия, Испания и латиноамерикански правителства за диалог между Чавес и опозицията.

Чавес обаче "добре разбираше, че механизмите, установени през изминалите десетилетия, бяха замислени, за да предотвратят политически кризи като преврати, а не да пречат на избрани правителства да правят постепенни стъпки срещу демокрацията," обяснява списанието. Президентът подсигуряваше позицията си със съмнителни петролни сделки с редица правителства (като тези на Аржентина и Боливия) и няколко централноевропейски и карибски страни и изгодни, но също спорни договори за изграждане на инфраструктура с бразилски фирми.

Левите правителства в региона освен това нерядко изразяваха симпатиите си към Чавес, но петролът бе по-често факторът, опазил го от международен натиск през първото десетилетие на този век. През второто политическата криза в Бразилия, рецесията и корупционни скандали също намалиха влиянието върху Каракас и позволиха на проблемите на Венецуела да се задълбочат.

Макар дипломати в Южна Америка да са обяснявали на автора, че Венецуела ще се срине така или иначе и би било безсмислено отново да се работи по медиация, "Аржентина и Бразилия можеха да направят много повече по времето на Чавес, за да окажат натиск върху венецуелския президент, за да уважава демократичните норми - например обвързвайки членството на Венецуела в (търговския блок) Меркосур през 2012 г. с уважението за демокрацията.

Сега Южна Америка плаща цената за провала си във Венецуела. Намесата на външни играчи и миграционният натиск създават напрежение, особено предвид възможността "преливането" на кризата на продължи с години. В разрешаването на кризата южноамериканските държави няма да имат силен глас и едва ли ще направят нещо повече от това да признаят Гуайдо. Бразилският президент Жаир Болсонаро например може на думи да стои зад САЩ, но изпращането на войски би се счело за опасен прецедент дори от проамериканските правителства в региона.

Дори ако кабинетът на Мадуро падне, "събитията, които ще последват в Каракас, ще се оформят във Вашингтон и Пекин благодарение на значението (на Китай) за Венецуела," пише "Форин афеърс". Ако Мадуро напусне поста, връзките с Хавана и Москва ще отслабнат, тъй като са в по-голяма степен политически. "Наследникът на Мадуро ще трябва да подпише сериозни сделки както със западни, така и с китайски банки за развитие, за да започне да възстановява страната - болезнен процес, който вероятно ще отнеме десетилетия." Много от проблемите на страната, като крайната бедност и зависимостта от петрола, са отпреди Чавес и справянето с тях ще е трудно. Вътрешните проблеми на големи страни като Аржентина (икономически трудности и предизборна битка) и Колумбия (справянето с възникналата мигрантска криза) ще им попречат да играят важна роля в този процес.

Реалистично е южноамериканските страни да направят четири полезни неща. Първо, да координират отговора на мигрантската криза (чрез регионална среща и специален фонд за най-засегнатите - Колумбия, Еквадор и Перу). Второ, да помогнат в доставката на хуманитарни помощи, когато Мадуро я разреши. Трето - да предложат убежище и амнистия на основни фигури в режима (това може да вбеси мнозина, но ще убеди чавистите, че не е нужно да следват примера на Саддам Хюсеин или Муамар Кадафи). Четвърто, да използват случая, за да засилят сътрудничеството между въоръжените си сили, за да дадат пример на венецуелската армия - тя може само да загуби от преход към демокрация заради привилегиите, които натрупа по време на Мадуро.

В случаи на други кризи тези и особено последната стъпка ще предложат на съседните страни още един канал за диалог и координация, а това е необходимост, ако южноамериканските правителства искат изобщо да имат влияние върху случващото се в задния им двор.