Съюзниците, подставените лица и клиентите на Русия преживяват трудни седмици, но истината е, че това не пречи в Кремъл да са оптимисти.

Централният момент в политиката им в това, което бихме нарекли "много далечна чужбина" - страните извън зоната на непосредствените руски геополитически интереси - е, че не е задължително да се подкрепят победители, важното е да се избягва да се помага на губещи.

Каква е целта на Москва в крайна сметка? Да създаде нова империя от странни птици и непрекъснато оплакващи се бунтари, ритащи срещу международния ред, би било скъпо и в крайна сметка невъзможно за поддържане. Стига да имат шанс, вчерашните парии могат да се превърнат в днешните съюзници на Запада или в най-добрия случай регионални "приятели-врагове" (като Иран), с които Русия ще трябва да се конкурира, стига те да преминат през определен праг на оцеляване и набиране на сили.

Освен това времената, когато да имаш империя означаваше да печелиш от нея, са, общо взето, отминали. Империята е игра за държави в дълбоки джобове и дългосрочни амбиции. Владимир Путин няма нито ресурсите за безотговорно харчене като Съветския съюз, нито търпението на Китай.

Във всеки случай той иска да го уважават или поне САЩ и останалите на Запад да го приемат, макар и с нежелание, а не условните благодарности на поредица от силови лидери и демагози, които обикновено са с теб днес, но утре са си тръгнали, а лоялността им в най-добрия случай се купува ден за ден.

По-скоро част от стратегията на Кремъл да претендира за статут на велика сила - или по-точно да накара Запада да му признае това - е да е в играта, да се намеси в най-различни ситуации, които вече са или може да станат важни за Запада. По този начин Западът ще трябва да разговаря с Москва и може би да сключва сделки с нея. Все пак - освен сфера на влияние и претенция за "изключителност" да може да пренебрегва международните правила и норми - централен елемент за идеята на Путин какво прави една страна велика сила е, че тя трябва да се намесва във всичко и във всеки значителен глобален въпрос, независимо от това дали е засегнат директно интересът ѝ.

Леонид Бершидски е коментирал, че обикновено това означава да играеш покер с хазартни типове, които често се изнизват или се провалят. За Москва това не е проблем, тъй като тези аутсайдери също така са дръзки, активни и обичат някой да залага на тях. Те знаят, че започват като пренебрегвани играчи и - поне за момент - искат да бъдат купени на каквато и да е цена, която Москва е готова да предложи. В крайна сметка това е евтина империя, която не търси дългосрочен контрол, а краткосрочно правене на бели.

Джулиан Асандж например, съзнателно или не, превърна "Уикилийкс" в предпочитано място за разпространяване на дезинформация от руснаците или просто за публикуване на оригинална информация, която други искат да запазят секретна. Може сега да е арестуван, но последователите и симпатизантите му, за които може да е безспорна личност, той се превърна в символ на свободата на достъп до информация и те ще продължат делото му.

Американците изглежда внимателно го преследват, опитвайки се да го разграничат от легитимните медии, публикували разпространеното от него, но това едва ли ще укроти неизбежния протест. Асандж може в реалността дълго да е бил маргинална фигура, но случаят му ще помогне да се раздуха онова токсично разделение в обществото, което Москва иска да разпространи на Запад.

В Судан може да е паднал от власт Омар Башир, но първите сигнали са, че след временното военно управление по-голямата част от режима му ще оцелее. Изглежда, не са изгонени руснаците от частни компании, наети да засилят охраната на Башир. Добри са връзките между Москва и суданската армия, която започна да купува руско оръжие. Кремъл не изпитва някакви специални чувства и докато суданците не намерят по-добра сделка някъде другаде - а в момента нито европейците, нито американците изглеждат заинтересувани - едва ли ще последва промяна на посоката.

Във Венецуела разполагането на вероятно около 300 души - смес от частната група "Вагнер", войници и специалисти по киберсигурност, накара Доналд Тръмп да заеме необичайно твърда линия и да заяви, че "Русия трябва да се разкара". Но Русия не се разкара и принуди Вашингтон да се прегрупира и да обмисли как да продължи. За Москва ангажиментът е минимален, но с потенциално голяма полза.

Ако режимът на Мадуро падне - и Путин е ограничен в това докъде може да стигне, за да го предотврати - никой няма да се изненада, а руснаците поне ще са показали, че не изоставят своите съюзници. От друга страна, ако режимът оцелее, тогава независимо дали ролята на Русия е била решителна, Кремъл ще може да претендира, че се е изправил срещу американците в собствения им заден двор.

Независимо дали Хафтар ще постигне нещо повече в Либия, и тук Москва има шанс да спечели просто от присъствието си там. В Южна Европа се интересуват на първо място от стабилността и сътрудничеството на либийците в спирането на мигрантския поток. И ако руснаците могат да претендират, че имат влияние върху Хафтар, това се превръща в тема, по която може да се преговаря с тях. Ако пък се провали, той може да се окаже още по-отчаяно нуждаещ се от подкрепа, а това значи и да е по-открит за приемане на руска помощ.

Това е стратегия на подбор и прагматично ангажиране. Няколкостотин наемници тук, вето в Съвета за сигурност на ООН там, може би малко помощ в правенето на избори на места като Демократична република Конго, развяване на байраци с присъствието на военноморски сили в Куба. Нито едно от тези неща не струва толкова скъпо, че Москва да пострада много политически или икономически, ако се окаже, че на тези места само са пилели ресурси. В действителност много често подобни начинания се самофинансират - било в брой, било с даването на концесии за мини.

Ключовият момент е, че нито едно от начинанията няма съществено значение. Това не е истинска империя, това е заемане на позиции и на инструменти за натиск в сделките, които наистина имат значение - тези със Запада. Това не е игра на геополитически риск, а "Монополи" - всичко е за продан в името на печалбата.