Това разказва пред БНР Сергей Гризунов, който гостува през октомври в България за премиерата на книгата си "Мостът на тайните". Авторът я определя като "дипломатически роман", което означава, че събитията, за които разказва, са действителни, но имената на някои герои са леко променени (в следващия откъс лесно ще се сетите за кого става дума), а в интерес на сюжета диалогът често е художествен, а не документален.

Но Гризунов е човек с достатъчно опит и контакти в бивша Югославия, където е бил ръководител на бюрото на РИА "Новости" за Балканите в Белград. Той не крие, че е като специален кореспондент е изпълнявал и "деликатни задачи" и че в белградския му офис зад вратата с табела "Сауна" е имало мощна радиостанция. Гризунов е бил и председател на Комитета по печата на Руската федерация в бурния период 1994-1996 г. след разпадането на бившия СССР.

Предлагаме ви откъс от книгата му, публикувана у нас от Издателство "Слънце".

Всички обичат да четат книги за шпиони. Както и да гледат вълнуващи филми за подвизите на разузнавачи. Тези персонажи стават любими герои на цели поколения. За моите родители това беше генерал Екерт, Андрей Федотов, и Павел Кадочников от филма "Подвигът на разузнавача". За връстниците ми от СССР това бе щандартенфюрер Щирлиц. Още преди да се появи на телевизионните екрани, главният герой се озова в центъра на политическите интриги – излъчването на филма бе предвидено за Деня на победата през май 1973 година, но беше отложено заради посещението на Леонид Брежнев във Федерална република Германия по същото време. И зрителите видяха първата серия от продукцията едва през лятото. А пък връстниците ми на Запад бяха покорени от Джеймс Бонд, който доблестно защитаваше интересите на Нейно Величество.

Между другото, бях готов да призная, че имах някои черти от характера му – страстта към жените, към хазарта и към алкохола. Но това не беше достатъчно, за да се отдадеш на активна шпионска дейност, липсваше ми авантюризъм, решителност, склонност към силово решаване на конфликтите. И затова се задоволявах с ролята на информиран журналист, който от време на време помага на съседни ведомства да вземат решения по важни въпроси.

Ала сега ми предстоеше мисия, с която би могъл да не се справи дори и самият Агент 007. Във филмите с неговото участие всичко беше ясно от самото начало. Това е черно, а това – бяло. Това са лошите, а това са добрите. Тези трябва да бъдат защитени, а другите – унищожени по различни, най-добре бомбастични и ефектни начини. А пък в моята любима Югославия, която се разпадаше пред очите ми, и дяволът не би могъл да се ориентира кои са добрите и кои са лошите. Трябваше да се усучеш като змия първо физически, за да стигнеш до нужното място поне без загуби. А после и в морално отношение, за да убедиш бойния командир, че неговите игрички с разстрелите могат да излязат през носа на всички.

На "границата" граничарите ни посрещнаха съвсем доброжелателно – явно бяха предупредени за какво става дума. Качиха един войник в колата, за да ни съпроводи до Власеница, мястото, на което отивахме. Момчето беше на 23 години и бе родено в едно малко градче, в къщата на прадядо си. Задавах въпроси, за да разбера какво настроение цари в момента в обкръжението на генерала. И градчето, и изгорената родна къща на момчето сега бяха във властта на мюсюлманите или, както той се изрази, на турците. Майка му и по- малкият му брат се бяха настанили в част от едно малко апартаментче във Власеница. Там поне сигурността им била гарантирана. Военните действия го бяха заварили да изпълнява воинския си дълг в Югославската народна армия и всичко тръгнало оттам. Без колебания отишъл при Гладич, макар да го чакали на предишната му работа и собственикът да му обещавал добри условия. "Наричайте това както искате, но аз не мога да зарежа приятелите си в такава беда и да се наслаждавам на мирния живот. Не бих могъл нито да спя, нито да ям, нито дори да живея там, където съм живял преди. Докато тук не освободим всичко."

– А генерал Гладич как ти се струва? – зададох най- важния въпрос. Той веднага се изопна, макар в купето на колата това да беше трудно. "Той ни е и генерал, и баща, и приятел. Той е нашата сила, наш другар! Всички чакаме да ни поведе срещу тия проклети наемници, купени в различни ислямски държави, за да ни унищожат на собствената ни земя. Това ще ви го каже всеки войник. Той е и храбър, и умен, и честен."

Направо ми замириса на страници от книгата "Малката земя", издадена навремето от името на нашия генерален секретар. Да, пропагандаторите във всички страни работеха горе-долу еднакво. Но с различна степен на успех. Подчинените на генерал Гладич го правеха много ефективно.

Генералът ни чакаше край масата сред прекрасната природа. Пред него бяха сложени разчертани със стрелки карти, които той бързешком нави, щом видя, че пристигаме. Масата много скоро се превърна в трапеза – войниците донесоха риба и палачинки. Без да се притеснявам, извадих подаръка си – бутилка "Арарат".

Арменският коняк имаше изключително представителен вид. В полеви условия нямаше място за излишни церемонии и аз веднага приготвих диктофона, тефтера и един добре подострен молив, понеже с химикалките вечно ставаше някаква тъпотия и се налагаше да ги тръскаш като истерик. Пийнахме си без церемонии. Трябваше да изградя мост.

– Как се чувствате тук, генерале? Всичко ли си имате?

Все пак винаги е добре да подхванеш разговора с нещо простичко, битово. Ако започнех да говоря за британския журналист или за политическата ситуация, от това нямаше да излезе нищо!

– По-добре попитай момчетата – посочи с глава той към няколко снажни въоръжени младежи с военни униформи, които ни бяха наобиколили. Те явно не бяха охрана, понеже Гладич не се страхуваше от нас. На тях наистина им беше интересно какво щеше да каже любимият им "шеф".

– Какво ви липсва? Момчетата се спогледаха, а сетне всички погледи се насочиха към едно от тях. То се стегна и докладва отривисто, по войнишки.

– В щаба няма нужната техника, генерале – нито фотоапарат, нито магнетофон, да не говорим за телевизор и видео. Нямаше да е зле, ако има.

– Ето на, нали виждаш – кимна генералът. – И не казва дума за това, че в момента армията живее по-лошо от народа. Хранят се с каквото им падне. Насъбраха това-онова заради гостите – посочи с глава той към сервираната маса. – Нямат не просто униформи, а и дрехи от първа необходимост, самият аз имам само един полеви комплект и един официален за важни гости. Извинявай, но теб те приемам като свой човек.

– Дълбоко оценявам това – не си изкривих душата. И отворих тефтера си на съответната страница, за да намеря част от предишния ни разговор, защото събеседникът ми трябваше да е наясно, че се отнасям сериозно към думите му.

– Ето какво ми казахте предишния път за войните: "Сръбският принцип е известен – нищо не бива да се завоюва с меч. Сърбите не държат нищо чуждо". Но ето че в ръцете ви има меч и той покосява.

Дори самият аз не очаквах от себе си толкова изразителна фраза, но тя не навреди на ситуацията. Всички военачалници бяха донякъде Наполеоновци.

– Ние, сърбите, вече поумняхме – отзова се оживено генералът. – Повече няма да позволим да ни разделят нито символи, нито отличителни знаци, нито карти с натрапени от някого граници. Трябва да направим така, че никога повече в историята сърбин да не вдигне оръжие срещу сърбин, както и да се отнасят един към друг. А пък онези, които не ни желаят доброто... – Генералът направи пауза, а момчетата му някак се стегнаха и придобиха строг вид. – Ние прощаваме твърде бързо! Това е наш природен недостатък. Според изследванията на ЦРУ по време на Втората световна война германците са убили 78 хиляди сърби, 28 хиляди италианци и 750 хиляди хървати и мюсюлмани! А усташите са надминали дори нацистите!

Гладич погледна към момчетата си – очите им блеснаха. Човек оставаше с усещането, че веднага щяха да се нахвърлят на всеки, когото генералът им посочеше. Като опитен оратор той моментално реши да смекчи риториката, тъй като неговото интервю все пак трябваше да се озове в международните медии.

– Ние не искаме мюсюлманите и хърватите да престанат да съществуват. Нека да си живеят в мир там, където са техните земи. И самите ние ще им дадем тази възможност. Просто искаме да изясним някои моменти от историята, за да им кажем: вие ни дължите тези неща, но ние ви прощаваме заради това и това. И си живейте където си живеете. Не ни пречете и ние няма да ви пречим...

Имах какво да кажа по тази тема. И ако единствената ми цел беше да направя разгърнато интервю, двамата с генерала щяхме да навлезем дълбоко в историята. Много добре знаех, че генералът беше роден през 1943 година, когато Югославия е пламтяла в огъня на войната. Сетне бе живял в Югославската федерация, където се пазел относителен мир за всички. Етническите групи мирно съжителствали. След Втората световна война Югославия била една от 50-те страни, основателки на Лигата на нациите, която предшестваше Организацията на обединените нации. Но с течение на времето гласът на кръвта станал по-силен от гласа на разума.

Още на младини бях прочел стихотворението на Александър Городницки, към което после се връщах много пъти и за съжаление, винаги имаше актуален повод за това.

Всъщност стиховете на руския поет едва ли щяха да са интересни на сръбския генерал. Трябваше да поема в нужната посока и аз отново ограничих темата. Макар с Гладич това да не беше лесно.

– Някога задавали ли сте си въпроса как да не допуснете грешки в тази война? Защото това всъщност са военни действия. Но война не е обявена, не действат международни конвенции и правила, не ви ли се налага да се нагърбвате с твърде голяма отговорност?

Уф, като че ли налучках пътя към темата. Името на англичанина трябваше да изплува от само себе си.

Генералът се замисли и няколко пъти кимна с глава. Момчетата му като че ли посърнаха – сигурно всеки носеше в душата доста тежък товар. На малко хора им харесва да проливат кръв, нали, когато няма война, малко хора ставаха палачи. А пък те бяха обикновени младежи, довчерашни селяни, строители, автомобилни механици. Само че с винтовки на рамо.

– У нас казват, че няма дърво без листа, няма човек без недостатъци – подхвана генералът. – Старая се да не греша, старая се моите решения и възможности да бъдат ориентирани към защитата на народа. Времето, в което живеем, ще осветли всяка забележима личност в тази война, както е ставало и в другите войни, а после вече историците и вие, журналистите, ще кажете кой кой е. Утешава ме това, че защитавам народа си и водя война на своята земя, за да защитя онова, което от веки веков принадлежи на нас. И ми се струва, че не греша. Аз съм на страната на истината. Ако бях отишъл да убивам хора във Виетнам или в Ирак, или ако заповядвах на моите самолети да бомбардират чиято и да било чужда земя или държава, щеше да ме е срам. Не бих могъл да взема такова решение.

Е, почвата за личен разговор беше подготвена. Затворих тефтера и изключих диктофона. Сега трябваше да остана насаме с Гладич. Наведох се към събеседника си и попитах:

– Можем ли да си разменим няколко думи на четири очи? Имам една лична молба.

Не зная за какво си помисли Гладич, но с красноречив жест даде знак на бойците си да се отдръпнат на разстояние. И дори се пошегува:

– Журналистите обикновено молят да им позволят да пострелят, но при мен на тези неща се гледа строго.

– Не, аз искам точно обратното – хванах уж случайно празната чаша. Още петдесет грама щяха да ми дойдат много добре.

Генералът напълни чашите и ме погледна право в очите.

– За нашия истински приятел Русия! За теб, Максим! Пихме. Сега вече почвата беше подготвена. – Вчера в нашата журналистическа кръчма настана тревога – започнах аз. – Изчезна един англичанин. Всички го познават много добре, той е акредитиран от "Телеграф", пише и за "Гардиън".

Това начало не се хареса на генерала. Той беше прям човек и не обичаше да шикалкави. Но и не бързаше да се разкрие пред мен.

– А вие каква кръчма имате в Белград? Къде се намира? – опита се да се измъкне от темата той.

– Събираме се в "Дъга", там има нещо като клуб. Мо- гат да се чуят интересни неща. Или точно обратното.

– Какво значи "точно обратното"? Да не се чуят, така ли?– Не, има информация, която ти се ще да споделиш. За да стигне където трябва, но без явен източник.

– Да, учили са ни на това в академията – кимна генералът. – "Сива" пропаганда.

– Нещо такова – кимнах и аз, но не се отклоних от темата. – Генерале, Дейвид се канел да дойде тук, по вашите места. Така ми казаха в "Дъга".

– В кръчмата ли? – уточни недоверчиво Гладич. – Да не би там да имате диспечерски пункт?

– Не, там ходят, ще го кажа така, не само журналисти. – Ясно – кимна генералът. – Къде ли не ходят тия хора.– Генерале, Дейвид е мой приятел. Професионален журналист. Не бих искал да има неприятности. И никой не би искал, повярвайте ми.

Гладич се изопна и погледна лошо. Но не се опита да хитрува.

– Той вече има големи неприятности. Озовал се е в зоната на бойните действия без документи и не може да даде ясни обяснения. Какви ги върши на километър от моя команден пункт един гражданин на Великобритания? Един представител на враждебния към нас блок НАТО? По време на задържането е оказал съпротива и моите момчета малко са го понатупали. Да не би това тук, при мен, да е Аврамов дом? Ако е журналист, защо не дойде като теб, с водач, като предупреди предварително? – Генерале, ръководството на английските журналисти им забранява да се приближават до зоната на бойните действия – започнах да дрънкам професионални глупости. – Това е записано в договора им, всеки си има свои правила. На моето началство например изобщо не му пука за мен, ако ме улучи случаен куршум, майната ми, нямам дори застраховка...

По този въпрос доста послъгах, но трябваше да спасявам Дейвид.

– А пък при западните колеги всичко е точно определено – къде може и къде не може. А какво ще напишеш, като седиш в нашата задимена пивница? Значи да слушаш какво разказват другите, така ли? И той решил да види войната със собствените си очи. В края на краищата той е професионалист.

– А аз какво трябва да направя с такива професионалисти? – възрази ми генералът. – Тази вечер се канех да му видя сметката.

Признанието на генерала ми развърза ръцете. Или по-точно, езика. Общата нагласа на разговора ни вече не предполагаше кръвожаден финал.

– Генерале, нали ние сме православни. При нас смъртните наказания се изпълняват сутрин. А утрото е по-мъдро от вечерта.

– Я се махни от главата ми с твоите руски поговорки – промърмори вече миролюбиво Гладич. – Да не мислиш, че тук, при мен, всичко е спокойно? И аз съм готов всеки ден да пия с журналистите, които идват? Ще ти дам вестника на мюсюлманската армия "Лилян", ще вземеш едно копие и сам ще прочетеш. В него всичко за техните нападения и за техните цели е казано ясно. Те са тръгнали към тази наша територия. Всеки ден има провокации, макар засега да са незначителни, но те изпращат едрокалибрени оръдия. Откъде имат такова въоръжение? Хърватите са готови да нападнат от Ораш, а хърватите и мюсюлманите заедно – от южната страна. А пък на една крачка от мен се размотават непознати журналисти...

Генералът направи пауза, а аз благоразумно замълчах. Нека отрицателната му енергия се стовари върху моята глава.

– Ако искаш, вземи го на майната му, но на своя отговорност. Ще преспите в щаба, а утре ще ви дам кола и шофьор. Само че той няма търговски вид, предупреждавам те, понеже ние тук не се церемоним с неканените гости.

На мен Дейвид ми вършеше работа във всякакъв вид, освен като труп. Но аз не обичах да оставам длъж- ник. Все пак илюзията, че имам последната дума, трябваше да бъде моя.

– Генерале, ще приемете ли подарък от руските приятели? Ще изпратя в щаба ви телевизор, магнетофон... Какво още споменаха момчетата?

Фотоапарат – изстреля машинално генералът. И веднага се усети. – Това какво е, откуп като при туземците ли?

– Не, това е лично от мен. А пък моето ведомство няма да обеднее.

– Добре, върви при твоя Дейвид. – Генералът стана, давайки ми да разбера, че вече страшно съм му омръзнал. – Момчетата ще те заведат. И ми изпрати публикацията, ако всичко е наред.

Какво пък, моят компаньон по чашка от "Дъга" беше избавен от най-лошия вариант. А за останалото тепърва трябваше да помисля.