В Средиземноморието Европа има много проблеми. Лодки с мигранти, рискове за газовите доставки по дъното, морски спорове с Турция за Гърция и Кипър, а последната държава, членка на ЕС, от десетилетия няма контрол над една трета от територията си.

Войната в Либия успя да обедини всички проблеми и да създаде нови. Дипломатическата активност от последните месеци показа, че причината може да се обобщи с една дума: Турция. Евросъюзът видя, че трябва мисли как да говори с един глас; продължаващата нестабилност може да засегне всяка членка (енергетика, миграция, сигурност). Анкара стана повод - но далеч не единствена причина - водещите страни да забележат, че която и държава да надделява в момента, продължаващата несигурност е последното, от което имат нужда в момента.

Какво да направи Европа? Къде е мястото ѝ в конфликта, последните събития в който може да засегнат блока още по-пряко от сирийския?

След първоначалния шок от коронавируса бавната стабилизация насочи вниманието към Либия. Там сблъсъкът между подкрепяното военно от Турция и Катар и политически от Италия Правителство на националното съгласие (ПНС) и Либийската национална армия (ЛНА) на Халифа Хафтар, поддържано от Египет, Обединените арабски емирства и Русия (зад него политически стои и Франция), стигна до неочакван обрат в последния месец. Турската поддръжка спря офанзива на Хафтар в подстъпите на Триполи и започна серия зашеметяващи победи и контранастъпление, стигнало до стратегическия град Сирт.

Именно турските споразумения с Либия - за военно сътрудничество и морските граници - и руската преговорна инициатива в Москва през декември бяха тласнали европейската дипломация към решителната стъпка да се организира дълго отлагана конференция в Берлин. Те станаха сигнална лампа за ЕС, защото засегнаха пряко интереси на страни, членуващи в блока.

Заради пандемията темата за кратко почти изпадна от дневния ред, но не за всички страни в ЕС. Появи се "съюз" срещу Анкара с участнички Египет, Обединените арабски емирства, подкрепящата Хафтар Франция, Кипър и южната съседка на България Гърция. Премиерът Кириакос Мицотакис изпрати писмо до Брюксел с искане за спешни мерки срещу турските действия. Кипърската дипломация постоянно търси контакти с европейски представители след шесткратни турски сондажи в континенталния шелф на острова (заради тях ЕС миналата година наложи символични санкции, а върховният му външнополитически представител Жозеп Борел за пореден път поиска Анкара да спре тази седмица).

Стигна се до инцидент между плавателни съдове на НАТО, противопоставил Анкара не на Атина, а на Париж - турски съд е реагирал "агресивно" на френски опит да инспектира кораб за спазване на наложеното на Либия от Съвета за сигурност на ООН оръжейно ембарго. Последваха остра размяна на реплики, обвинения в шпионаж и искане за спешни консултации.

А преди това Франция разбърка плановете на други страни.

В периода 2015-2016 г. Италия бе движеща сила в легитимацията на признатото от ООН Правителство на националното съгласие (ПНС) в Триполи. Тя търсеше стабилност: овладяване на миграционните потоци, минаващи основно през западния регион Триполитания (където е столицата) и пристанището насочващи се от пристанището Мисрата към европейското средиземноморско крайбрежие.

За Франция по-важен бе югът. През 2017 г. Париж, замесен в страните от Сахел и изпратил там военнослужещи за защита на интереси и война с тероризма, прецени, че няма как тихо да не се отклони от позицията на ООН и Италия и да изземе инициативата от Рим с опити за помиряване между двете страни. В лицето на Хафтар Франция видя стабилизиращ фактор.

Сега тя може да опитва да поведе европейската инициатива и за Либия, да разговаря със световни лидери в търсене на приемливо решение. "Въпросът е какво ще направи Италия," продължава Маркуци. "Каквото и да предложи (Франция), италианците ще го блокират на европейско ниво. Италианците са ядосани на французите, че действаха едностранно и зад кулисите и сега искат най-голяма роля...Но в ЕС е нужно лидерство на държава или група държави и силно партньорство, френско-германско и може би италианско. Ако го няма, ЕС ще тъпче на едно място."

Какво обаче да направят европейците? Засиленото присъствие на терен е спорна тема. Маркуци споделя идеята, че ЕС не е склонен да ползва военни средства, тъй като се възприема като нормативна сила и икономически гигант. По принцип "няма вероятност" за военна намеса и според Волфганг Пустай, бивш военен аташе на Австрия в Либия, доколкото няма как да вземе страна. "И какво да направи (ЕС)? Турция подкрепя ПНС, поне официално го подкрепя и ЕС." От една страна, ЕС формално е "в един лагер" с Турция, от друга, напредването на изток - а сделката с Либия е географски свързана тъкмо с изтока - застрашава интересите на няколко страни членки.

Дори дипломатическият избор между турската (а от известно време и американската) визия за сдържане на руското влияние и френската за сдържане на турското не е лесен, смята събеседник на "Дневник", запознат с турската политика, който сега работи в мозъчен тръст в Брюксел. "От едната страна е правителство, на което Европа не може да разчита и вярва. От друга, Турция противостои на руско присъствие, а това е нещо положително, макар да не се казва. Европейските страни няма да са много доволни, но турското присъствие създава "стабилност" - както в Идлиб гарантира, че Асад няма да овладее напълно Сирия."

Остава това, за което ЕС взе Нобелова награда - усилията за мир. Дебатът за присъствието на терен не е за пращане на войници на бойните полета, а за спазване на оръжейното ембарго - успеха, който трябваше да донесе на Европа конференцията в Берлин. С нея дойде и обещанието за механизъм за контрол.

Морската мисия "Ирини" ("мир" на гръцки), започнала тази пролет, би трябвало да блокира доставките на всякакви оръжия по вода. От една страна, описаният френско-турски инцидент показа, че това е трудно. От друга, доставките за ЛНА често са със самолети или директно през либийско-египетската граница и тя няма как да ги спре. "Изглежда, няма воля от европейска страна да се спират турски кораби, а за Ердоган това потвърждава слабостта на ЕС," отбеляза Пустай, понастоящем старши съветник в Австрийския институт за европейски политики и политика за сигурност.

Той призова седмици след началото тя да бъде подсилена с присъствие на терен, за да върши действително работа (същите послания се долавят от някои европейски представители). "Ирини" не може нито да изобличава, нито да наказва твърдо нарушителите, а и смесва контрола на ембаргото с контрола над нелегалната миграция от Либия. Дебати за нуждата от сили на терен впрочем имаше след Берлин, но без особен резултат, макар по-късно Германия да обяви, че ще помогне на мисията с няколкостотин войници.

#Libya Update: Russian mercenary brigade Wagner has struck south-west to occupy Sharara, Libya's biggest oil field. Red Line standoff remains: Turkish-backed forces say will attack Sirte, held by Haftar. Egypt threatening military intervention if they do. Russian jets at Jufrah. pic.twitter.com/a7W45uHkro

- Chris Stephen (@reportingLibya) June 27, 2020

Статията на Маркуци с призив за разширена европейска мисия обаче е от 5 май, по време, когато Хафтар бе пред портите на Триполи. Оттогава се промени много. "Ако не се намесим чрез многостранен формат, конфликтът може да продължи до безкрай. Но мина месец и половина," обясни той. "Сега ПНС напредва, сега те не искат примирие."

Според Пустай изпращането на войници за прилагане на ембаргото обаче не е реалистично. "Няма да получат съграсие от Египет, Судан и Тунис да го направят", а и "като се има предвид дължината на либийските сухоземни граници, ще е нужен огромен брой войници.

Следващият вариант е Европа да чака подходящ момент за дипломация. "Единствената краткосрочна възможност е битката за Сирт да стане такава обсада тип Сталинград, че сражаващите се да са в безизходица. Тогава международната дипломация може да играе роля", продължава Маркуци.

За Пустай задачата е изпълнима от военна гледна точка, а воден от Германия батальон и Испанско-италианската десантна група са на разположение през втората половина на годината. Това не значи, че няма да има рискове; предварително условие е съгласието и на ПНС, и на ЛНА, а остава терористичната заплаха. Това обаче "трябва да се обсъди незабавно зад кулисите с ЕС и воюващите фракции. То би дало на ЕС ключова роля в стабилизацията на Либия, макар че няма да отстрани от нея турците," продължава той.

Ако няма подобна ситуация в Сирт (по подобие на на продължилата почти 5 месеца и половина битка при Сталинград през 1942-1943 г.), не е изключено да има друга следваща в страна с малко пътища и трудно прегрупиране на силите. Колко дълго обаче може да се мести фронтовата линия? Колко време би отнело това и с какви щети?

Брюкселският източник на "Дневник" отбеляза преди две седмици, че ако Турция действително остане, "в Тунис и потенциално в Алжир има известен афинитет към турското правителство" и "може да видим появата на блок - може би с Тунис и Алжир". Фактите все още не потвърждават това, но показват, че за вниманието на двете страни се води битка, която може да разпростре геополитическата борба по почти цялото северноафриканско крайбрежие.

А ако не е Турция? Критиците на Хафтар често го определят като автократ, а в победата му виждат гибелта на либийския опит за демокрация и на международните норми (ПНС е признато от ООН). Голяма част от работата на НАТО е свързана с възпиране на руското влияние, което успехи на ЛНА биха помогнали да се укрепи.

Изострянето на лагерите в Северна Африка няма да остави ЕС в изгодно положение в регион, от който зависи и тепърва ще зависи (не само заради преобразилата континента миграция) сигурността му и който му е толкова близък географски и икономически, че преди 20 години една държава в него дори направи неуспешен опит да стане членка.